— Е, Йове, защо дойде туй момче, офицерчето де, какво му влиза в работата? Само дето ни попречи — говореше дядо Пею на Йовя, с когото бяха се случили в една каруца. Той помълча, с навъсени, разбъркани вежди, след туй продължи: — Една година, да ти кажа ли, бях ходил в Енидже, връщах се и минах край чифлика. Додох до кладенеца, дето е върбата, и гледам, спряла каруца — хубава каруца и едни коне! И от каруцата слазя Антица. Трябва да е било празник, пременена беше, също като момичето сега — с ален шал, с такваз рокля, й приказваше с едного, чирак ли беше, не знам — каже нещо, той и отвърне, а тя се хванала за хълбоците и се смее. Все се смее, и каква беше такава, черноока, хубава, също като туй момиче. Бе, Йове, аз защо ти казвам, като изскокна момичето и Гърдю пусна сопата — аз разбрах. Привидя му се ей, че е Антица. Също като нея беше! Пък какво, Йове, не е лъжа, Гърдю имаше едно време закачка с Антица.
— Неговата закачка не беше, когато Антица се ожени за Манолакя, а по-рано. Пък и той не беше крив.
— Право е, тъй беше. А бе Антица, бог да я прости нея, Антица беше добра. — Той се обърна назад, погледна към нивата и каза: — Отива си поручика. Младо момче. И да ти кажа ли, Йове, чуй ме — то не е криво момчето. Те, малките, правят каквото им заповядат големите… туй е то!
Глава 15
Като се върна от нивата, Манолаки се качи на чардака и си седна на мястото, както винаги. Наистина, тая вечер той на два-три пъти пълни шишенцето с ракия, цигарата му не угасна и светеше като въглен в тъмнината, но не каза нищо, не се оплака. Той беше корав човек и колкото повече страдаше, толкоз по-затворен ставаше в себе си и ако се решеше да сподели нещо с някого, правеше го по-скоро пред чужди хора, отколкото пред свои. И сега, както си седеше на чардака, той подвикваше на Тоша и на чираците, нареждаше какво има да се върши на другия ден, но за туй, което беше станало преди малко, не обели зъб. Само вечерта, след като се нахраниха и след като беше мълчал и мислил през всичкото време, той стана от софрата, тръгна да излезе, но се спря и каза:
— Добре, че доде поручика. А то, ако беше останало на Алекся и на джандарите, кой знай какво щеше да стане. Ти, Тошо, да идеш утре на границата. Покани поручика да доде у дома. Колкото офицери са стояли тука, все са дохождали у нас. Нека дойде и той… Ще се запознаем, ще си поприказваме…
На другия ден Тошо впрегна каруцата и отиде в Сеново. Галчев обеща да доде, но не определи кога и затуй в чифлика взеха да го очакват всеки час. Първия и втория ден той не доде. На третия ден го чакаха за обед и бяха се приготвили, но той пак не доде. Късно следобед, след като беше излизала много пъти на чардака, Нона излезе още веднъж и погледна. Нищо не се виждаше, ни човек, ни каруца. Въздухът трепереше от маранята, далеч по някой прашен път се завъртяваше и затанцуваше вихрушка. И пак тишина и жега. Нона се прибра и мислеше вече да си полегне, но след малко чу, че лаят кучетата, излезе и видя Галчева. Той беше на кон и стоеше вън до портата. До него, също па кон, беше и ординарецът му. Нона извика и тичешката се спусна надолу по стълбите. Докато да стигне до него, Галчев беше слязъл от коня.
— Защо толкоз закъсняхте? Откога ви чакаме! — говореше тя, като в същото време се обръщаше да пъди кучетата. — Помислихме, че няма да дойдете. Тати все пита за вас.
— Тук ли е баща ви? — попита Галчев. — Да не би да почива?
— Не, той стана вече. Чакайте, аз ще му кажа. — Тя изпревари Галчева, остави го на пруста и още от вратата извика:
— Тате, г-н Галчев доде!
Навярно Манолаки не чу или не разбра, защото Нона влезе вътре и, както беше се спрял до вратата, Галчев чу гласа на стареца:
— Кой? Кой бил дошъл?
— Офицера, тате, офицера от Сеново — каза нисичко Нона, по Галчев пак можа да я чуе. Тя говореше бързо и, както изглеждаше, беше развълнувана.
Тя излезе пак, все тъй засмяна, със светнали от радост очи, и покани Галчева. Влязоха най-напред в една стая, която приличаше да е нещо като хает, после през един малък и тъмен коридор минаха в друга, светла и хубаво наредена стая. Близо до прозореца, седнал на миндеря, а на земята, по турски, с табакерата и с наполовина изпито кафе пред себе си, седеше Манолаки. Той не стана, не можа да се усмихне, а поклати глава, направи турско темане и простря, както редеше, ръка на Галчева.
— Елате, елате, г-н поручик. Добре сте сторили, че сте дошле. Минете, седнете, седнете на миндеря. Ний ви чакахме и вчера, и днес, туй казвах на Нона, какво стана поручика, защо не доде?
— Случи ми се една работа — каза Галчев. — Ще ви моля да ме извините, че се забавих.