— Вашият чифлик е в моя участък — и да не искам, трябва да минавам оттука — каза Галчев.
Манолаки беше излязъл на чардака. Галчев си взе сбогом с него и наедно с Нона слязоха долу. В каруцата, попременен с нови панталони, зарадван, стоеше Енко…
— Ще го водим в града — каза Тошо. — Ученик е, ще трябва да ходи вече на училище.
Нона дръпна Енка към себе си и взе да го целува, като че щеше да го задуши.
— Стига ма! — разсърди се Енко, като изтриваше с ръка страните си.
— И дасе учиш добре, проклетнико! — извика му Нона.
Галчев си взе сбогом с всички. Нона тръгна с него дато изпрати донякъде. Заобиколиха пред чифлика, минаха покрай овчите саи и покрай кладенците, оставиха зад себе си каменната ограда и чифлика и тръгнаха през поляната по един коларски път. Галчев беше изпратил войника с конете напред.
— Аз много се привързвам към някои неща — казаНона — и мъчно ми е, кога се разделям с тях. Ето Енко. Как не ме ядосваше тоз проклетник, но сега, като си отива, мило ми е за него. — Тя се обърна назад: от сивата ограда на чифлика и от саплъците бяха пропълзели дълги черни сенки. — И с чифлика е същото — каза тя. — Както съм свикнала с него, струва ми се, че другаде не бих могла да живея. И да ви кажа ли, кога дода тук, в чифлика, аз ставам друга. Друга съм в Швейцария, друга съм и в града, вред другаде, а друга тук. Странни неща ми дохаждат на ума. Например, снощи, минавам покрай една сая, тъмно беше, кравите си на лягали, преживят. А една беше по-близо до мене, престана да дъвчи и ме погледна — големи, черни, светли очи… умни. Гледа ме и, знайте ли, като че проговори „Здравей, Ноне, как си?“ — нещо подобно като че каза. Изпухтя и взе да си дъвчи. И тъй беше тихо и спокойно, стори ми се, че тъй е било и тъй ще бъде… без начало и без край… Не, не, аз не мога да го изкажа, не умея, няма да ме разберете… Но беше нещо особено…
Галчев я слушаше усмихнат.
— А друг път — продължи Нона, — додохме си от града, щом спря каруцата, и аз погледнах ей нататък е! — Тя посочи на изток. — И видях три–четири звезди, те все там си стоят. И ми стана леко, радостно. Ето, тез звезди са наши, помислих си — ний сме у дома си. Я да оставим тез работи! — засмя се тя. — Кой знай какво ще си помислите за мене. Помните ли, когато ми показахте как засяда слънцето? Аз помислих, че сте поет. Но и аз зная наизуст много стихотворения — бързо добави тя, като да се извини. — Колко съм ги декламирала! Зная „Муза“ от Некрасов. Много е дълго, но аз не бъркам нийде. Искате ли да ви го издекламирам?
— Ако обичате — каза Галчев и се спря.
Нона започна да декламира. Отначало Галчев слушаше думите, но после следеше само Нона, гледаше как се мени лицето й, как горят очите й.
— Видяхте ли? — каза Нона, като свърши. — Не сбърках нийде. А трае деветнайсет минути.
— Не може да бъде! — учуди се Галчев и се засмя.
Но той погледна към войника, който беше отишел доста надалеч и сега не стоеше прав, а беше седнал и държеше конете. Галчев погледна и към чифлика: сенките от саплъците бяха се проточили през поляната и стигаха почти до тях.
Нона тръгна напред, направи няколко крачки заднишком, като гледаше Галчева и се усмихваше, след туй се обърна пак и запя нещо.
— Както виждам, вие и пеете хубаво–каза Галчев.
— Моите песни са селски — каза Нона. — Аз от мама съм ги учила.
Тя ставаше все по-весела. И като питаше Галчева: „А таз знайте ли? А таз чували ли сте?“ — тя изпя много песни.
Няколко пъти те стигаха до войника и се връщаха назад, като все се изпращаха един друг. Галчев гледаше Нона, понякога не внимаваше какво говори, а си мислеше за друго. Той се чувствуваше щастлив и доволен. Струваше му се, че също тъй са се разхождали и разговаряли с Нона и други път. Или се замечтаваше за миг и се виждаше във въображението си не като офицер, а като чифликчия, облечен в широки груби дрехи и с бяла жетварска шапка, като Тоша.
— Как ви е собственото име? — попита го Нона.
— Владимир.
— А съкратено име имате ли? Как ви казват у вас?
— Майка ми и сестра ми ми казват Мирю — каза Галчев.
— А, вие имате сестра? Сега свършва? И хубава ли е?
— Не знам. За мен и за майка ми е хубава.
— Та Мирю ви казват? Мирю! — повтори тя и взе да се смее. — Не е лошо. Слушайте, г-н Мирю! Днес какво имаме, понеделник ли? В сряда аз ще дода в Сеново за пощата. Вий ще додете ли?
— Да, ще дода непременно.
— Внимавайте добре да бъдете точен, защото ще има наказание. Какво се белее там? — каза тя, като се загледа към поляната. — Дали не е гъби? Чакайте, аз ще видя.
Тя се спусна тичешката — за нея не беше мъчно да бяга, когато поиска и колкото и бързо да е. Доста далеч, сред поляната наистина се белееха бели топки. Като стигна там, Нона се наведе и взе да ги бере, но веднага ги хвърляше на земята.