— Не било гъби, праханки! Праханки! — извика високо тя и хвърли една към Галчева, но той беше далеч и не го достигна.
Изведнъж Нона вдигна едната си ръка и я размаха.
— Довиждане! Аз си отивам!
И докато Галчев мислеше, че се шегува и ще се върне, тя бързаше, като си вървеше, леко, плавно, отдалечаваше се все повече и само сегиз–тогиз поглеждаше през рамото си назад и макар да беше далеч, личеше, че се смее.
„Ето каква е!“ — помисли си Галчев.
Той отиде при войника и се качи на коня си. Когато се обърна пак, бялата рокля на Нона се мярна за малко и се изгуби зад оградата на чифлика. Галчев пришпори коня. Той беше весел, усмихваше се. Нещо топло и сладко се надигаше в душата му. И като си спомни една гарнизонна песен, която млади офицери като него бяха съчинили за дъщерята на дружинния си командир, той си запя:
Той се обърна още веднъж. Чифликът не се виждаше. Отвъд равния потъмнял гръб на баиря, сред светлото жълто небе се чернееше само върхът на бряста.
Глава 16
Закрепи се хубаво време и сеновчани плъзнаха по работа. В кръчмата на Филипа не се застояваше никой. Ако някой влезеше, купуваше си набързо нещо и бягаше пак на работата си. Само Гърдю беше се свил в един ъгъл и мълчеше. Филип прелистваше тефтеря си и от време на време запитваше момчето за нещо. В кръчмата беше поприметено и чисто. Шишетата на тезгяха лъщяха. Въглищата на огнището бяха се разгорели, наполовина червени и наполовина черни, и както беше тихо, чуваше се как водата завира и шушне изтънко и проточено, като че пее. Вън мегданът не можеше да се погледне — тъй ослепително светеше слънцето върху праха, бял като вар. Тая светлина, посмекчена от сянката, нахлуваше и в кръчмата през разтворената нашироко врата. Полъхваше топлина, като от пещ. Другата по-малка врата, откъм градината, също беше отворена. Виждаха се един-два салкъма, утихнали и припечени на слънце, с оредели и повехнали листа. Един жълт котарак беше седнал на прага и се лижеше с езика си.
През мегдана мина една сака, впрегната с магаре, а след нея — двама гранични войници, с бели ризи и с гъсти черни върви върху навоите си. След малко издрънча каруца и спря. Трима-четирма селяни имаше в нея, с прани ризи, с нови червени елеци, но всички небръснати — те отиваха в града и първата им работа, щом стигнат там, щеше да бъде да оставят брадите си в някоя бръснарница. Един от селяните слезе, купи си цигари и докато вадеше пари от кесията си, поглеждаше към Гърдя и се подсмиваше: види се, чудно му беше, че го вижда трезвен. Гърдю срещна погледа му, разбра какво мисли, в очите му светна нещо, но тозчас погледът му се отпусне пак, изпълнен с мъка и примирение.
През последните няколко дни той беше пил много. Тая сутрин, когато бързаше да се измъкне незабелязано от къщи, братовца му Евтимия, жената на Йовя, го настигна до вратника и, като завързваше ръченика на главата си и после отпусна и двете си ръце, каза му:
— Бати Гърдю, ще ти кажа нещо, само да не ми се сърдиш, аз за твое добро го казвам. Защо е туй стоене по кръчмите от тебе, защо си даваш парите да поиш хората? Не си бил господя с камъни — и за тебе ще се намери жена да те вземе. Я ме послушай! Вземи да се задомиш и ти като хората, че да се орахатиш.
Гърдю разбираше, че Евтимия е права. Лошото беше там, че той не можеше да се отърве от тая мъка, която го държеше и когато е пиян, и когато не е. Вечер ще се приберат всички ония, с които беше пил, а той ще тръгне да скита из селото, тук ще се скара с караула, там ще навлезе в чужди двор, ще разлае кучетата и ще разбуди стопанина. Или ще вземе очите си и посреднощ ще забие към Исьоренския чифлик. Манолаки беше се оплакал вече на кмета, че Гърдю, не с добра мисъл, се скита нощно време около чифлика.
Една сутрин, след като беше ходил цяла нощ, срещна на разсъмване Тоша, излезе пред каруцата му и спря конете му, като разбойник. Тошо се уплаши, но той побърза да му каже, че нищо лошо няма да му направи.
— Бе, бай Тошо! — примоли му се той. — Сега било каквото било, защо не ме приберете в чифлика, ще ви работя за хляба само. Какво да правя? Туй съм научен, тук ме тегли, на друго място не ми се стои.
И от туй нищо не излезе. Тошо — Гърдю добре беше забелязал, че Тошо го правеше само от страх — му каза, че да остане на него, би го прибрал, но старият няма да се съгласи. Да се съгласи Манолаки да го прибере в чифлика — може ли някой да повярва такова нещо? Една нощ толкоз много му докривя, че реши да се махне, да забегне, както по-рано, премина границата, но след като беше вървял час и повече навътре в Румъния, раздума се и се върна. Тъмно беше, пък и той знаеше да се промъква като вълк, та никой не можа да го усети, нито румънските, нито българските войници.