В кръчмата влезе Алекси, спря се още на вратата, позагледа Гърдя и му каза:
— Бай Гърдьо, какво правиш? — Както беше се замислил, Гърдю се стресна, доде на себе си и се усмихна. — Какво си подранил? Какво мислиш?
Гърдю само кимна с глава, а Алекси отиде навътре В кръчмата, пришепна нещо на Филипа, после се върна и се спря пред календаря, залепен на стената. Той постоя тъй, па току се обърна отведнъж към Гърдя:
— Слушай, бай Гърдьо, какво ще ти кажа. Не ти го казвам като кмет, а като приятел ти го казвам. Ти толкоз години не беше тука, сега доде си, видя се с приятели. Е, хора сме, човек ще се почерпи с тоз, с онзи, то още нищо не е. Ама стига, стига толкоз. Вземи сега, че се залови за някаква работа. Все тъй не може.
— Ща, ща, Алексе — кротко и някак срамежливо се обади Гърдю. — Ний с Динка се наговорихме да вадим камъни заедно. — Гърдю се усмихна и кимна към едното си рамо. — Нали виждаш, сила дал господ, за таз работа ме бива мене, само че…
— Какво?
— Алияти трябват, Алексе. Трябва лост, търнокоп, ками. И барут трябва. Чакам да иде Йови в града, ще се кача и аз в каруцата, та да си купя едно-друго. А то, че ще се работи, ще се работи.
— Хубаво, много хубаво — каза Алекси. — Купи си каквото ти трябва, па се залови на работа и си живей като всички хора. Тъй трябва. И гледай по-скоро да го направиш, не го бави.
Гърдю пак се замисли и не забеляза кога Алекси излезе. Изведнъж навън, сред слънцето и дълбоката есенна тишина, се чу да свири флейта — флау, както му казваха селяните. Как свиреше дяволът! Не беше селска песен, гражданска беше, и весела, и тъжна. Млъкна за малко, после пак се изви и разля нашироко. Очите на Гърдя позаиграха и светнаха: той позна, че тоя, който свиреше с тая флейта, е Великин. Великин беше скитник и просяк, казваше, че бил инвалид от войната, носеше на гърдите си медал, но що за човек беше всъщност, никой не знаеше. Той обикаляше из околните села, губеше се с месеци и току виж, че дошел пак, все същият, с флейтата и с медала си.
Флейтата навън беше замлъкнала и дълго време нищо не се чуваше. Но ето че затракаха патерици и на вратата се показа Великин. Той беше куц, единият му крак, сакат и сгънат в коляното, беше сложен върху тежка патерица, с още една, по-тънка патерица се подпираше и от другата си страна. А не беше човек, за когото може да се каже, че страда: лицето му беше червено, лъснато, брадата му, която захващаше рядка-рядка още от ушите му, долу на върха се изостряше като на козел.
— Добър ви ден, хора християни! — каза той и широкото му лице се усмихна. — Какво правите, какво струвате? Филипе, ти пак сметки ли правиш? Ще съсипеш хората с тез сметки ей, стига. Бай Гърдьо, както те виждам, ти плачеш за другарче. Ей ме, ида.
Като тракаше с двете си патерици, той дойде и седна до Гърдя.
— Какво временце даде дядо господ! — все тъй бързо и весело заговори той. — Таман за работа. То влагата е май малко, и дъждец трябва, ама нищо. Може да се оре. Може и да се сее, ако искаш. Нека си падне семето в пръстта, то нито гние, нито се разваля, като навали дъжд, пак ще си поникне. Нека работят хората, нека. Да се роди хляб, че да има и за богати, и за сиромаси като нас.
Докато говореше, той беше извадил флейтата си и я настаняваше. Най-после, като прекара пръсти върху дупките и като понаведе глава на една страна, той засвири. Разля се същата сладостно-тъжна мелодия, която беше свирил преди малко навън. Но той скоро спря, сложи флейтата на коляното си и каза:
— Е, ний тъй ли ще стоим? Мене ми пресъхна гърлото. Филипе, че дай ни да се почерпим нещо с бай Гърдя. Донес ни едно шишенце от скоросмъртната.
Филип погледна не Великина, а Гърдя.
— Дай ни, дай — каза Гърдю и едвам-едвам се поусмихна.
Като донесе момчето ракията, Великин пое чашата си и бързо, като скоропоговорка, занарежда:
— На здраве и на хаир, да се ражда на камък и на баир, каквото мислим, таквоз да стиснем, вино да те гони, болест да те не гони! Наздраве, дружина, с Никифорова кратуна!
Гърдю го слушаше, усмихнат, дочака го, докато изпие чашата си, след туй изпи и своята. Сега Великин плю на пръстите си, позаглади флейтата си и засвири, както трябва. Докато беше трезвен, Гърдю беше кротък, само слушаше и мълчеше — най-много, ще се поусмихне, и то някак срамежливо и гузно. Но по-късно, когато чашките и шишенцата станаха повече, Гърдю се разпали, раздвижи се и бутна моканския си калпак назад към темето си. По едно време той хвана Великин за ръката.