— Не ща таз. Жална ми свири!
Великин започваше да свири „жална“, а Гърдю, облегнат на стената, отпуснат и замислен, гледаше пред себе си, а очите му лъщяха. Напоследък едно нещо не излизаше от ума му: онова чернооко момиче с червения шал, което беше изскочило насреща му, когато беше замахнал да удари Манолакя. Гърдю знаеше, че това момиче беше дъщеря на Манолакя и, както бяха казали още там, на нивата, облякло се било в дрехите на Антица. Поискало да се облече като селянка — облякло се, в туй нищо чудно нямаше. Но Гърдю си мислеше тъй, само когато беше трезвен. Сега ракията вече замъгляваше ума му, и мъчно му беше и весело, свирнята на Великин го потапяше в някакво сладко блаженство. Той забравяше какво се беше случило на нивата, не държеше сметка за изминалите години, не търсеше кое е лъжа, кое истина: за него беше ясно като бял ден, че там, на нивата, пред него беше се явила сама Антица. И тя е с червен шал, тънка в кръста, широка в раменете и гърдите, с бяло лице и черни очи. Тя, Антица, го гледа, тя се усмихва. Кога е било? Вчера ли? Преди двадесет години ли? Гърдю не искаше да знае. И като че не беше в тая изгоряла нива, за която се караха, а в зелено широко поле, цвилят коне, дрънкат тежки железни хлопки…
Широките му гърди се подигат, както гледа занесен, той размахва юмрук, иска да удари масата, но не я удря, а само слага ръката си и изпъшква.
— Свири, свири, братче!… — говори той на Великина. — Тъй, тъй… ех! Хилюпе! — обръща се той към тезгяха с намръщено, свирепо лице: — Какво, ти моите пари не ги ли аресваш? Донес ни ракия! По-скоро, чуваш ли? — А с друг глас, кротък и развълнуван, той подканя Великина: — Свири ти, братче, свири…
След като беше излязъл от кръчмата, Алекси ходи в общината, върна се в къщи, обядва, спа следобед. Към четири часа, когато намина пак към Филипа, той завари там Гърдя и Великина — пияни и двамата. Великин тъкмо благославяше.
— Боже, наспори, вси душмани разпори, сал един остави, него свинар направи, и той като дбрукни, да пукни!
Застанал па вратата, Алекси гледаше Гърдя.
— Какво приказвахме, какво излезе! — каза той.
Гърдю, както беше се опрял с лакътя си на масата, обърнат към Великина, погледна кмета, както би погледнал просяк, обърна очи пак към Великина и каза:
— Свири, куче, свири! Тя, твойта свирка, на дявола от задния крак е направена. Разплака ме ти хей, разплака ме мене. Карай!
— Е, пък ти не ми даваш да си поема дъх. Ами остави ме да си почина малко. Чакай да ВИДИМ какво прави кмета. Добър ден, г-н кмете!
— Как не ви е срам бе! — избухна Алекси. — Мале и голямо плъзнало по работа, а вий…Слушай, на тебе казвам, Гърдьо: или ще влезеш в пътя, или аз ще те вкарам в него! Какво е туй? Да се скиташ нощно време, да влизаш в чуждите дворове и да плашиш децата на хората. Де се намираш ти? Да знаеш, че още веднъж ако те хвана, ще те арестувам и ще те пратя в града!
Гърдю, все тъй обърнат към Великина, помълча, после погледна кмета, усмихна се дори тъй, че зъбите му лъснаха като на вълк. И пак каза на Великина:
— Свири! Свири или ще счупя тоз кози крак!
— Какво ще свири, няма да свири! — разсърди се Алекси. — Да станете и да си вървите. Хайде вървете си!
Сега вече Гърдю обърна широките си гърди към кмета, опря се с две ръце на масата, веждите му паднаха връз очите.
— Кмете! Що ми се пречкаш, кмете! — започна той, но тозчас надигна гласа си и завика: — Ей! Аз турям тоз калпак на главата си, не ти! Какво се заядаш с мене? Воля ми е — пия, тебе ли ще питам? Остави ме, ти казвам, ще се опариш! — Той се обърна пак към Великина: — Свири ти, какво гледаш…
Великин се заприготвя да свири, но като видя, че кметът отива към вратата, спря се и почака.
— Добре, ще видим — каза Алекси и излезе.
Великин засвири пак.
Глава 17
В градината пред пощенската станция, на сянка под салкъмите, беше седнал Милчевски и четеше вестници. Като бършеше запотеното си охранено лице с голяма червена кърпа, Алекси отиде и седна при него.
— Какво има? Такова туй… на кого се караш! — каза Милчевски и хвърли вестника на масата. — Нищо няма във вестниците. Такова туй, все старото…
— Нищо ли няма? На барут отгоре живеем ний, на барут. Утре всичко може да стане ей тъй е. — Кметът беше още разсърден. Милчевски го гледаше, без да разбере за какво говори. — Ти знаеш ли какво е в село? Знаеш ли какво се готви? Ако знаеше, нямаше да казваш, че нищо нямало.
— Ами защо… Такова туй… доложи!
Кметът махна с ръка.
— Как си чел ти вестниците и как си ги разбрал? Няма нищо ли? — Колко работи има! И аз ги четох. Тя каквато ни е залюляла, не знам. Ще стане нещо, ама де да видим. В едно село отишли стражари да арестуват някого, осъден бил, присъда имал. Скача селото, кой с брадва, кой с дърво — не го дават. В друго село, край морето, пък открили склад с оръжие. На друго място пък…