След малко животът в чифлика си тръгна, както обикновено. Обядваха, Нона се прибра в стаята си, Манолаки, както винаги, си полегна да поспи. По пътищата не се забелязваха хора, никаква опасност не изглеждаше да се приближава. Но Нона не беше спокойна. От туй, което знаеше вече, от туй, което беше подочувала в разни времена, че се готви, тя разбираше, че станалото е нещо голямо и страшно. Мина й през ума, че трябва да запомни тая дата. Както често й се случваше, тя не знаеше кое число беше днес. Тихо, на пръсти, тя мина в стаята на Манолакя. Легнал възнак, завит с палтото си, той хъркаше. Нона се приближи до календаря, закован на стената, и намери кой ден беше днес. И за да запомни по-добре тая дата, тя пошепна: „22 септември 1923 година.“
Нона се върна в стаята си. По едно време от прозореца тя забеляза, че тичешката идеше насам Галунка, а след нея, като пребраждаше ръченика си, по бели ръкави и боса, идеше и баба Лукана. За да не събудят Манолакя, Нона ги посрещна на чардака и отдалеч им направи знак да пазят тишина. Санка също беше излязла.
— Ноне, како Санке — зашепна запъхтяна Галунка, — сеновчани пак додоха на нивата. У! колко са много, само да ги видите! Спряха се на нивата. Да кажем на дяда Манола.
— Тати спи — каза Нона.
— Насам ли идат? — плахо запита Санка. — Да събудим тати. Боже, ами сега!…
— И ти, Санке, каква си! — скара й се Нона. — Те насам не идат, нали, Галунке? Те на нивата се спрели.
— Ами ако додат насам? Да събудим тати.
— Събудете го, събудете го — настояваше и баба Лукана. — Трябва да му се каже. И Малин тъй рече: кажете, кай, на чорбаджията.
Не стана нужда да събуждат Манолаки: кашлицата му се зачу отвътре и той излезе.
— Какво има? — попита той, като изгледа всички с мътни сънливи очи, — Какво сте се насъбрали?
— Онез, сеновчаните, пак пощуряха обади се баба Лукана. — Додоха пак на нивата.
— Де е Малин? Я нека доде при мене. — Манолаки тръгна към чардака, за да си седне на мястото. — Повикайте Малина да доде при мене.
След малко се зададе Малин — усмихнат беше, не бързаше, виждаше се, че нищо опасно няма.
— Е, какво правят! — попита Манолаки. — Де са?
— На нивата са. Орат. Осем плуга пуснаха, броих ги, един по един. Осем плуга, все с по четири коня. Какво да правим, да отидем и ний?
— Ти луд ли си? — каза Манолаки. — Тук ще си седите вий. Като са гладни толкоз за земя, нека орат. Сетне ще видим. Вий тук ще си стоите. Хайде, гледайте си работата! Поглеждайте какво правят онез и ако има нещо, елате ми обадете. Хайде, хайде, вървете си!
Надвечер тъмни облаци се появиха откъм запад и все повече се надигаха. Излезе вятър, дигна се прах. Старият бряст заогъва клоните си и зашумя. Чу се гръм. Други, по-ниски облаци, пепеляви и кълбести, се появиха, заизвираха и се завъртяха като дим от пожар, изпревариха другите облаци и отведнъж обложиха цялото небе. Притъмня, вятърът се усили, все по-често се святкаше и гърмеше. Доде Малин и каза, че сеновчани са си отишли.
Като куршуми заудряха тук-таме по земята зърна град и след туй рукна дъжд като из ведро. Трептяха червени светкавици и наблизо някъде изтрещяваше страшен гръм. Ту тих, ту развяван от вятъра като виялица, дъждът трая близо цял час. Облаците се извиха на другата страна на небето, там сега беше дъждът и бурята. Около чифлика замучаха крави, зареваха телета — добитъкът се прибираше. Конете, мокри и лъснати от дъжда, изглеждаха изтънели и мършави, с тънки крака. Вече се мръкваше. Натежал от дъжда, голе–мият бряст потъмняваше, попоклащаше клонете си и ръсеше гъсти капки, като че изново заваляваше дъжд.
Силен бодър глас се зачу и откъм дама се показа Кутмака, с ямурлук, със запретнати крачоли, бос. Щом го чуха, Нона и Санка притичаха на прозореца.
— Какво правите, живи ли сте? — извика им той. — Ей ме че додох и аз. Де е баща ви, тука ли е?
Той се качи на чардака. Насреща му излязоха Нона и Санка, засмени и зарадвани. Дохождането на Кутмака, колко да е, ги ободри и насърчи.
— Поокъпа ме дъжда, ама нищо. То е на добро, то е на берекет — говореше Кутмака, като тропаше с босите си крака, а след туй отърси и шапката си. — Малко ме валя мене, аз бях тука, стоях в дама. Като видях онез черкези, сеновчани, рекъх: защо стоя тука? Защо не ида в чифлика? Все ще имате сега нужда, рекъх си, от един чиляк като мене.
— Какво има, дядо Тодоре? — попита Нона. — Какво става?
— Какво ще става? Луди хора. Пък и вий ум нямате, ако ви е страх. Какво, най-сетне, не са ни турци, ни черкези, българи са. А аз рекъх — чакай да ида.
— Ела, ела тука! — чу се гласът на Манолакя.
Кутмака се пообърна, влезе в къщи и затвори вратата след себе си. Но гласът му все гърмеше и се чуваше из цялата къща. Нона и Санка се прибраха. Като доде Кутмака и като чуваха гласа му тъй близо, струваше им се, че нищо опасно вече не можеше да се случи.