— И какво става сега? То, г-це, е такова едно грозно нещо, че да полудее човек! — каза Алекси и отчаяно разпери ръце. — Какво става? Нашите крайненци и те не са стока, не искам да ги хваля, ама което е право, право е. Та те влезли в нивата, орали, сетне им текнало на ума да отидат в чифлика при баща ти, та да го накарат „да подпише“, че им дава нивата с добром. Пък може да са мислили и нещо зло — имало хора и за пакост между тях. Гърдю и той е бил там. Както и да е, решават туй и както били събрани, трийсет-четирийсет души, тръгват към чифлика.
— Тъй беше — пришепна Нона. — Ний ги видяхме.
— Тъй… Тръгват към чифлика. Е добре, ама войниците от поста и Галчев с тях били слезли вече към чифлика, стигнали тъкмо до оградата, отзад, откъм границата. И като видели селяните, за да ги сплашат, дават един-два вистрела във въздуха.
— Да, оттам се гръмна най-напред, ний чухме — каза Нона.
— Тъй… Дават няколко вистрела. И какво става? Нашите сеновчани се повръщат назад, влизат в дола и оттам започват да стрелят. Започва се същинско сражение.
— О, колко беше страшно! — каза Нона. — Ний щяхме да бягаме…
— Да, стрелят сеновчани, стрелят и войниците. По едно време Галчев прекратява огъня, спират да стрелят и сеновчани. Тогаз, също както направил долу по селата, нали ви казах? — Галчев тръгва сам-самичък към селяните. Искал е, вижда се, да им каже нещо, да им държи реч. Е добре, ама всякакви хора има, ако отвъд туй сполучило, тука… още не направил десетина крачки и някой от сеновчани гръмва — кой е бил той, и досега не можа да се разбере, гръмва и — Галчев пада…
— Ах боже, боже! — изохка Нона.
— А! Грозно нещо… Страшно нещо! — повтаряше Алекси.
Той подробно разказа как Галчев бил ранен, как войниците още на часа (каруцата на заставата случайно се намирала горе на поста) го занесли в болницата, но всичко било напразно; още по пътя той издъхнал. Със страшни, нечовешки усилия Нона едва се сдържаше да не извика и да не заплаче с глас — хапеше до кръв устните си, мъчеше се да мисли за друго и да слуша повече Алекся, обръщаше се настрана. Стана дума за Йосифа и Алекси разказа, че Йосиф бил в числото на ония бунтовници, които били завзели една малка гара и два дни я държали в свои ръце. Йосиф, във всеки случай, не бил заловен. Арестувани били много други сеновчани, които взели участие в нападението на чифлика, и зарад тях сега Алекси тичал.
Те излязоха от сладкарницата и се разделиха. Сега всичко стана ясно на Нона. Мъката и отчаянието й пораснаха още повече. Тя вървеше надолу из улицата, без да се вглежда в когото и да е, без да подига очи и без да забелязва какво става около нея. Движението из града беше все тъй неспокойно. Магазините бяха отворени, но селяни не се виждаха. На едно място профуча камион, натоварен с войници с пушки. По-надолу заби градският барабанчик и колкото хора имаше на улицата, насъбраха се около него. Когато престанаха ударите на барабана, Нона чу висок ясен глас, но нито разбра, нито искаше да разбере какво се съобщаваше. В чаршията на много места бяха се събрали накуп мъже и ниско и загрижено си говореха.
Нона не поглеждаше никого. Повече гледаха нея и личеше, че не я познават. В малките градове хората се познават лесно по семейните родови черти, но Нона приличаше на майка си, а Антица беше прочута повече в селата и в града беше малко известна. Малцина само познаваха Нона. Стройна, със замислени черни очи, облечена като никоя друга жена в града, защото носеше още дрехи, които беше си донесла от Швейцария, нея я гледаха с учудване и я смятаха по-скоро за чужденка.
Тя се отби в аптеката, после влезе в хотел „Зора“ и конска да й дадат една стая. Но когато я заведоха горе и й показаха нечистата, с извехтяла мебел стая, изпълнена със спарен, миризлив въздух, тя потръпна п излезе, без да каже ще се върне ли или не. Тук вече съдържателят на хотела я позна, остави я да приказва със слугите, а сам той я гледаше над очилата си.
— Баща й има къща като палат, а тя по хотелите ходи — каза той, когато Нона излезе. — Иди, че ги разбери тез учени жени!
Нона тръгна пак надолу из улицата. Изглеждаше, като че върви без цел и напосоки. На едно място тя се поспря и се загледа пред себе си, все тъй напрегнато замислена. От ума й не излизаше онова, което й беше разказал Алекси. „Алекси казва — помисли си тя, — че селяните били виновни за смъртта на Галчева. Не, виновна съм аз. Ако не беше дошел в чифлика зарад мене, той нямаше да бъде убит.“ Черно, безнадеждно отчаяние я обземаше при тая мисъл. Искаше й се да завика, да заскуби косите си, да заплаче с глас. И все пак се владееше и вървеше, както вървят всички, криеше мъката си и само леко, едва забележимо се полю–ляваше, като че щеше да падне.