— Аз съм от четири деня тука — говореше г–жа Галчева. — И сутрин и вечер дохаждам тук. Какво да правя, не познавам никого в града, няма де да ида. Дохаждам тука, гроба още не уравнен, все има какво да се прави.
Стигнаха до двете дръвчета. Като насън се струваше всичко на Нона — гробът, забученият кръст, надписът, дето тя прочете това живо мило име. Тя пусна белите карамфили и остана права, вцепенена, г-жа Галчева приклекна, събра няколко камъчета и ги нареди по края на гроба. После подпря с ръка лицето си и се загледа. Отпървен на лицето й нямаше определено изражение, после то се съсредоточи, изписа се на него една само мисъл, една само мъка. И погледът й се отпусна и насочи надолу. Нона се разкая, че тъй несправедливо беше помислила за нея — че е забравила и че може да забрави скръбта си. Тя гледаше земята пред себе си, гледаше черната пръст, под която лежеше нейният Мирю, нейният син. Него гледаше, него виждаше тя… „Владимире низакъснявай ами пиши сякогаш сине за–щоту ази като вида от теб писму, ми се струва че тебе гледам също и кату държа в ръцете си твоету писмо също твоите раце държа…“
Тия думи бяха нейни, тя беше ги писала. Нона извика, заплака с глас и падна върху гроба. Г-жа Галчева я погледна най-напред учудена, изненадана, после сбърчи лице и заплака и тя.
Глава 30
Мръкваше се. Измъчвана от страшна непоносима болка, уморена — тя беше се върнала от града преди един-два часа, — Нона лежеше сама в стаята си. Вън по листата на бряста се чуваше да шумоли дъждът. Тихо беше, като че в чифлика нямаше жива душа.
При вратата Санка заговори с някого, после влезе при Нона.
— Ноне, я иди да видиш защо те вика Николай — каза тя, усмихната и хубавичка, както винаги. — Приказва ми нещо, ама не му разбирам. Пустия му Николай!… Като че някой те бил търсил.
Нона скочи като замаяна.
— Де е той? Де е Николай?
— Долу на стълбите е. Ах, Ноне, какво си направила! Изкаляла си чаршафа…
Нона излезе на чардака, но Николай не беше там, а долу на двора. Като я видя, той й махна с ръка, повика я, и беше тъй комично сериозен и тайнствен, че ако беше друг път, Нона би се изсмяла с глас. Сега тя само се усмихна и слезе при него.
— Какво има, Николай?
— Йосиф те вика.
— Йосиф ли? — учуди се Нона.
— Той. Иди, кай, кажи на чорбаджийката си да доде, на Нона. На други, кай, да не казваш. Още двама-трима има с него — каза Николай, като се мръщеше. — Де да ги знам, май на хайти мязат. Аз не ги знам, де ще ги знам…
— Де е Йосиф? — прекъсна го Нона.
— Хи, там! В дола. У генгеря са.
Нона се върна, облече коженото си палто, тури си също такава кожена барета и излезе.
— И аз да дода ли? — обади се зад нея Николай. — Тез хора май…
— Какво?
— Не са май чисти хора.
Нещо мина през ума на Нона. Тя се повърна.
— Слушай, Николай, ти да си мълчиш. Да не казваш на никого, чу ли? То не е твоя работа какви хора са те. Да мълчиш, никому да не казваш. Хайде, че ще ти дам нещо. Ще ти дам онез ботуши — пошегува се тя.
Николай остана с глупаво намръщено лице. Нона тръгна бързо напред сама. Тя мина покрай дама, покрай говеждите саи, покрай саята на хергелята, замина и хармана. Тук каменната ограда на чифлика се свършваше и по една тънка пътечка, проправена от добитъка, се отиваше в дола. Нона стигна там. Тук беше още по-тихо, мъглата беше се спряла на стотина крачки в кръг. Долът беше изпълнен с гъст изсъхнал генгер, из който шумолеше дъждът. Стъмняваше се. Изведнъж наблизо се изправи човек — той навярно се беше крил досега в бурена — и Нона позна Йосифа.
В тия двайсетина дни, откато не бяха се виждали, той беше се изменил доста: поотслабнал беше, небръснат, жълтите му мустачки бяха увиснали над устните му. Един особен блясък светеше в очите му.
— Йосифе! — извика тихо Нона.
— Аз съм, Ноне. Прощавай, че те повиках тук. Исках да те видя.
Нона го гледаше учудено, без да продума.
— Ти се чудиш, като ме виждаш тук? Аз бягам в Румъния. Имам и другари. Ти няма да ни издадеш и аз ти го казвам. Таз вечер трябва да бъдем оттатък.
Нона мълчеше.
— Исках да те видя. Да се видим още веднъж, Ноне. Все пак ний бяхме приятели, нали, Ноне? Искам да ти кажа нещо важно — Нона подигна очи; в погледа й имаше укор, имаше омраза. — Ноне, знам какво стана — бързо каза Йосиф, като отгатна мисълта й. — Знам какво стана с Галчева.
— Вий го убихте! — каза Нона. Очите й светнаха от гняв, Йосиф се усмихна пресилено, с горчивина.
— Не, не го убихме ний. Галчев беше добър, честен момък, той не беше чужд на народа. Но той беше не на таз страна, дето бяхме ний — там е всичкото.