Николай Райнов
Чиракът на магьосника
В едно царство живеела бабичка, много стара и бедна. Тя имала едно момче: искало й се да го даде на някакъв лек занаят: малко да работи, а много да печели. Ала когото попитала, все на смях я вземали и й се подигравали.
— Я гледай пък тая! Слушай, бабо: целия свят да обиколиш, такъв занаят не можеш намери.
А на бабата се не вярвало. Продала що имала, па рекла на сина си:
— Хайде, стягай се: ще вървим да си търсиш занаят!
Приготвили се и тръгнали. Ходили от град на град, но занаят, какъвто искала бабата, никой не знаел. Веднъж ги срещнал един човек и попитал бабата:
— Защо си угрижена, бабо?
— Как да не съм, синко, угрижена, като ме е зло налегнало? Водих момчето си тук-таме, никой не го взема без пари да го научи на лек занаят.
— Дай го на мене, бабо: аз ще го науча — казал човекът. — След три години ела тука и си го вземи. Но едно помни: ако познаеш сина си, ще ти го дам, а за учението няма да ти взема ни стотинка; ако ли не го познаеш, той ще остане при мене завинаги.
Бабата си рекла на ума: „Как да не позная детето си? Че може ли такова нещо?“
Зарадвала се тя, та и не попитала какъв е този човек, де живее и с какво се прехранва — дала момчето, взела си сбогом и не го видяла цели три години.
А оня бил магьосник.
Изминали се трите години. Когато дошъл определеният ден, още сутринта бабата се озовала на мястото и седнала на един камък да чака. Дошъл магьосникът и я попитал:
— Какво има, бабо? За момчето ли дойде?
— За него, синко. Тука ли е?
— Тук е, тук е, бабо! — рекъл магьосникът и изсвирил с една свирка.
Изведнъж изскочили дванадесет пчели. Бръмчат, обикалят край бабата, ще я ужилят; тя току маха с ръка и се варди.
Засмял се магьосникът и й рекъл:
— Не бой се, бабо, не бой се! Тука е синът ти. Можеш ли го позна? Ако го познаеш, вземи си го.
— Синът ми ли? — рекла бабата. — Как ще бъде тука синът ми? Аз ти дадох момче, а това са пчели!
— Не са пчели, бабо, а са дванадесет момци. Те всички са дирили лесен занаят и са дошли при мене да ги науча. Единадесетте са останали завинаги при мене, защото родителите им не са могли да ги познаят; дванадесетият е твоят син: ако не можеш го позна — и той ще остане.
Пребледняла бабата и запитала:
— Как да го позная? Те всичките си приличат като капки роса.
В това време една пчелица подхвръквала към бабата, но тя се уплашила и я пропъдила.
— Ах, проклетата — извикала, — щеше да ме ужили.
— Е, позна ли сина си? — попитал пак магьосникът.
— Не можах.
— Тогава ще дойдеш чак подир три години. Пчелата, която пропъди преди малко, беше твоят син, ала ти не можа да го познаеш.
Заплакала бабата и се върнала сама-самичка. Дочакала трите години и пак отишла на уреченото място. Дошъл и тоя път магьосникът, свирнал три пъти със своята свирка, и прилетели дванадесет бели гълъба.
— Познай сега момчето си, бабо!
Гледала бабата, гледала: и пера, и опашки, и глави все еднакви, как ще го познае? Всичките стоят неподвижно, а само един се разхожда насам-нататък, пъха си човката в перата и ги чисти.
— Не, рекла бабата — няма го тук сина ми.
— А този гълъб, който си чистеше перата, кой е? Нали е синът ти! Хайде сега, щом не го позна, иди си, па ела пак подир три години. Ако и тогава не го познаеш, няма да го видиш никога.
Върнала се пак бабата угрижена. Минали се трите години. Отишла тя да чака за последен път. Дошъл магьосникът, пак изсвирил три пъти и тутакси изскочили дванадесет млади кончета: всичките на една големина, сиви, и гривата им все на една страна.
— Е, бабо, познай сега сина си.
Станала бабата, почнала да заглежда кончетата, но никаква разлика не можала да забележи между тях. Когато се приближила третия път, едно конче тропнало с крак в земята и изгледало бабата. „Този ще да е“ — си помислила бабата и рекла:
— Ето моя син!
— Позна го — извикал магьосникът. — Но той сбърка, че ти се обади: инак никога не би го познала. Хайде сега вземи си го, па си вървете със здраве!
Тутакси кончето се обърнало на момче и тръгнало с майка си.
— Е, майко — попитал я синът, — как прекара самичка?
— Много зле, синко.
— Сега бъди спокойна: цяла жълтица ще спечелиш.
— Жълтица ли? — извикала бабата. — А как ще я спечеля?
— Почакай малко! Чуваш ли, че ловци гонят дивеч?
Погледнала бабата: ловци гонят лисица и не могат да я хванат; припка тя да се скрие в дупката си.
— Аз ще се обърна на хрътка — рекъл синът — и ще уловя лисицата. Щом ловците почнат да викат, кажи им, че твоето куче е хванало лисицата. Те ще искат да ме купят, а ти ще поискаш жълтица. Само едно да внимаваш: да не продадеш ремъка около шията ми.