Като рекъл тъй, момъкът тропнал с крак и се обърнал на хрътка. Погнал лисицата и я уловил. Ловците почнали да се карат с бабата, че им отнела лова. Искали да й вземат лисицата. Но бабата настоявала, че я е хванала нейната хрътка — и не я давала. Тогава ловците рекли:
— Продай ни това куче!
— Да ви го продам.
— Колко пари искаш?
— Една жълтица.
— Много скъпо, бабо.
— Сами виждате колко добро е кучето.
Те й дали една жълтица. Но когато тя почнала да снема ремъка от врата на хрътката, ловците я спрели и не го давали.
— Аз не продавам ремъка — рекла бабата, — кучето продавам.
— Не може, не може — викали ловците: — който купи кучето, купува и ремъка.
Бабата помислила, помислила, па го дала.
Тръгнали ловците, гледат: друга лисица бяга напреде им. Пуснали те своите кучета подир нея, ала те я гонили, гонили и не могли да я уловят.
— Да пуснем — казали — новото куче.
Пуснали го, но лисицата избягала на една страна, а кучето — на друга. Отишло при майка си, тупнало се в земята и станало пак момче.
След някой ден и друг синът рекъл на бабата:
— Аз ще се обърна на птичка, а ти ще ме занесеш на пазара и там ще ме продадеш за две жълтици. Само едно помни: клетката няма да продаваш, защото инак няма да се върна.
Като рекъл тъй, синът подскочил и се превърнал на най-хубавата птица, каквато има на земята: той станал райска птица.
Турила я бабата в едва хубава клетка и тръгнала да я продава. Хората се натрупали — да гледат птицата, ала на всички се виждала скъпа. Там бил и магьосникът. Щом видял бабата, той я познал и разбрал каква птица продава; но бабата не го познала.
— Колко искаш за птицата, бабо? — питат хората.
— Две жълтици — дума бабата.
— Че не са ли много две жълтици за една птица?
— Ех, много са, ама и птицата е хубава.
Дошъл при бабата и магьосникът и я запитал колко иска.
— Две жълтици — рекла тя.
Дал той парите и взел птицата с клетката.
— Не — казала бабата, — аз продавам птицата без клетката.
— Не може, не може — викнал магьосникът. — Без клетка не я искам.
Намесили се хората и не му дали клетката. Взел магьосникът птицата и я занесъл у дома си. Влязъл вкъщи и почнал да се хвали на дъщеря си:
— Мила дъще — рекъл той, — купих нашия юнак.
— Къде е? — попитала тя.
— Ето го! — рекъл бащата и подал птичката на момичето си, ала тя плеснала с криле и отлетяла.
Отишла си бабата и намерила сина си у дома. Стегнали се те, направили си нова къща. Бабата се разхождала из пруста и все поглеждала през прозореца, но не била доволна.
— Какво си се угрижила, мамо? — попитал я синът й.
— Няма нищо, синко; всичко хубаво, само едно ни трябва още: къщата ни — къща, ала дворът е празен: нямаме ни крава, ни кон, ни кокошка. Пък без туй къща не може.
— И на това ще се намери леснина. Аз ще се обърна на младо конче, а ти ме заведи на пазара и ме продай за три жълтици. Само гледай: кончето ще продадеш, а юздата — не.
Като рекло тъй, момчето подскочило и се обърнало на младо, хубаво конче. Бабата го хванала за юздата и го завела на пазара. Заобиколили я търговците и почнали да се пазарят: този дава жълтица, онзи — две, а бабата не отстъпва: три жълтици и туйто — ни пара по-долу.
— Много скъпо искаш, бабо!
— Скъпо наистина, ама и кончето го бива. Такова конче не можете намери. Него ли купите вие, царят ще го купи.
В тоя миг дошъл магьосникът: — Колко пари искаш, бабо? — Три жълтици.
— На ти три жълтици.
Дал й парите и се метнал на кончето.
— Чакай! — рекла бабата. — Дай ми юздата: аз ти продадох само коня.
— Де се е чуло и видяло, бабо, кон без юзда да се продава? Я се махни!
Бутнал коня и отминал. Тогава чак се досетила бабата кой е този, дето е купил коня. Заплакала, взела да го кълне, па си тръгнала.
А магьосникът три дни и три нощи не оставил кончето на мира: разкарвал го по гори, по полета, по хълмове, додето отмалее съвсем. Върнал се у дома си, вързал го за плета и отишъл да се похвали на дъщеря си.
— Нека пак избяга! — извикал той.
— Кой, тате?
— Нашият чирак. Ето го къде дреме привързан.
Припнала момата да види коня. Отишла — гледа: съсипан от препускане и потънал цял в пот, вързан толкова на късо, че главата си не може да обърне. Домъчняло на момата за измъченото конче, па рекла: „Ах, бедното! Колко ли си гладно и жадно! Чакай да ти поотпусна юздата, че да те назобя и напоя.“
Като го поотвързала, конят се изскубнал из ръцете й. Хукнал през полето и се изгубил.
— Татко! — извикала момата. — Конят избяга. Рекох да го поразслабя, той се изскубна из ръцете ми и хукна да бяга.
Като чул това, бащата ударил с крак в земята, станал вълк и се впуснал подир коня. Тича, хвърля се, насмалко да го улови да го разкъса. Тупнал конят с крак в земята, тутакси станал на гълъб и хвръкнал нагоре. Подскочил вълкът, станал на орел, хвръкнал, та погнал гълъба: малко останало да го хване. Гледа гълъбът: наблизо тече река — гмурнал се и се обърнал на шаран; а орелът след него нирнал във водата и станал на щука. Но шаранът се пъхнал в един подмол; щуката плувнала подире му, малко останало да го хване за опашката. Притаила се пред подмола, ала шаранът бил хитър, та се скрил и само поглеждал — да види още ли е там щуката.