Татко едва ли бе и предполагал, че подаръкът му ще се окаже така полезен толкова скоро.
Когато отворих вратата на избата, последва нова мълния и внезапен трясък на гръмотевица, който разтресе цялата къща и отекна с тътен надолу по стъпалата пред мен. Заслизах към избата. Ръката ми трепереше, а угарката от свещта танцуваше, докато чудати сенки потрепваха по стената.
Не исках да слизам там долу, но провалях ли се в изпитанието, поставено ми от Прогонващия духове, вероятно щях да съм на път към къщи в мига, щом се съмнеше. Представих си срама си, ако трябваше да кажа на мама какво се е случило.
След осем стъпала свърнах зад ъгъла, така че избата се показа. Не беше голяма, но в ъглите й имаше тъмни сенки, които светлината на свещта не можеше да достигне напълно, а от тавана като тънки, тъмни завеси висяха паяжини. По пръстения под бяха пръснати малки парчета въглища и големи дървени щайги, а до голямо буре за бира стоеше стара дървена маса. Заобиколих бурето за бира и забелязах нещо в далечния ъгъл. Нещо точно зад щайгите, което ме изплаши толкова много, че за малко не изпуснах свещта.
Беше тъмен силует, почти като вързоп парцали, който издаваше шум. Слаб, ритмичен звук, като дишане.
Направих една крачка към парцалите; после още една, използвайки цялата сила на волята си, за да накарам краката си да се движат. Точно тогава, когато стигнах толкова близо, че можех да го докосна, нещото внезапно се разрасна. От сянка върху пода то започна да се изправя пред мен, докато стана три или четири пъти по-го лямо.
Едва не побягнах. Създанието беше високо, тъмно, качулато и ужасяващо, със зелени, блестящи очи.
Едва тогава забелязах тоягата, която държеше в лявата си ръка.
- Какво те задържа? - запита Прогонващия духове. - Закъсня почти с пет минути!
Глава 4
Писмото
- Живях в тази къща като дете - рече Прогонващия духове - и съм виждал неща, от които ти би умрял от страх, но бях единственият, който можеше да ги вижда, и татко ме биеше, задето разправям лъжи. Нещо излизаше от избата. За теб трябва да е било същото. Прав ли съм?
Кимнах.
- Е, не е нищо тревожно, момче. Това е просто още едно привидение, отломка от неспокойна душа, продължила към по-добри неща. Ако не изостави лошата част от себе си, той ще е закотвен тук до края на вечността.
- Какво е направил? - попитах, а гласът ми отекна като ехо от тавана.
Прогонващия духове поклати печално глава:
- Бил миньор, чиито дробове били толкова съсипани, че не можел да работи повече. Прекарвал дните и нощите си, кашляйки и мъчейки се да диша, а бедната му съпруга издържала и двамата. Работела в пекарница, но за жалост и на двамата, била много красива жена. Няма много жени, на които можеш да имаш вяра, а пък красивите са най-лоши от всички.
За да станат нещата още по-лоши, той бил ревнив мъж, а болестта му го озлобила. Една вечер тя много закъсняла от работа и той много пъти отивал до прозореца, крачейки напред-назад, разгневявайки се все повече и повече, защото мислел, че тя е с друг мъж.
Когато тя най-сетне влязла, той бил толкова разярен, че разбил главата й с голяма буца въглища. После я оставил там, умираща върху каменните плочи, и слязъл в избата да изкопае гроб. Тя била още жива, когато се върнал, но не можела да помръдне, нито дори да извика. Това е ужасът, който ни спохожда, защото точно така се чувствала тя, докато той я вдигал и отнасял долу в тъмнината на избата. Била го чула да копае. Знаела какво се готви да направи.
По-късно същата нощ той се самоубил. Това е тъжна история, но макар сега да са в покой, неговото привидение е още тук, а също и нейните последни спомени, и двете - достатъчно силни, за да измъчват хора като нас. Ние виждаме неща, които другите не могат, което е едновременно благословия и проклятие. Много е полезно в нашия занаят обаче.
Потръпнах. Беше ми жал за горката съпруга, която беше убита, жал ми беше и за миньора, който я беше убил. Жал ми беше дори за Прогонващия духове. Представете си да сте принудени да прекарате детството си в къща като тази.
Погледнах надолу към свещта, която бях оставил в средата на масата. Беше почти догоряла и пламъкът започваше последния си потрепващ танц, но Прогонващия духове не показваше никакъв признак, че иска да се връща на горния етаж. Не ми харесваха сенките по лицето му. Изглеждаше, сякаш постепенно се изменяше, сякаш му растеше зурла или нещо подобно.