Последвах го надолу по настланата с калдъръм улица. Въздухът беше влажен, но поне не валеше, а на запад облаците приличаха на агнешка вълна на фона на небето и започваха да се разкъсват и разделят на неравни ивици.
Напуснахме селото и продължихме на юг. Точно досами селото, къ-дето калдъръмената улица се превръщаше в кален път, имаше малка църква. Изглеждаше занемарена - от покрива липсваха плочи, а боята от входната врата се лющеше. Почти не бяхме видели жива душа, откакто напуснахме къщата, но сега на прага стоеше стар мъж. Косата му беше бяла и сплъстена, мазна и чорлава.
Тъмните му дрехи показваха, че е свещеник, но когато се приближихме към него, изражението на лицето му беше това, което всъщност привлече вниманието ми. Гледаше ни намръщено, с разкривено лице. А после драматично направи огромен кръстен знак, като почти се изправи, когато го започна, изпъвайки показалеца на дясната си ръка толкова високо в небето, колкото можеше. Бях виждал свещеници да правят кръстния знак преди, но никога с такъв широк, преувеличен жест, изпълнен с толкова много гняв. Гняв, който изглеждаше насочен към нас.
Предположих, че имаше някакво оплакване срещу Прогонващия духове или може би срещу работата, която той вършеше. Знаех, че това занятие кара повечето хора да се чувстват нервни, но никога не бях виждал подобна реакция.
- Какво му имаше? - попитах, след като го отминахме и бяхме достатъчно далече да не може да ни чуе.
- Свещеници! - процеди Прогонващия духове с гняв, остро долавящ се в гласа му. - Знаят всичко, но не виждат нищо! А този е по-лош от по-вечето. Това е другият ми брат.
Щеше да ми хареса да узная повече, но проявих благоразумието да не продължа да го разпитвам. Струваше ми се, че ми предстои да уча много за Прогонващия духове и миналото му, но усещах, че имаше неща, които щеше да ми каже едва когато беше напълно готов.
Така че просто го последвах на юг, носейки тежката му торба и мислейки си за онова, което мама беше написала в писмото. Тя никога не се перчеше и не говореше необмислено. Мама казваше само онова, което трябваше да бъде казано, така че наистина обмисляше всяка дума. Обикновено просто се захващаше с нещата и правеше каквото е необходимо. Прогонващия духове ми беше казал, че няма начин привиденията да бъдат обуздани, но мама веднъж бе накарала привиденията на Хълма на палача да замлъкнат.
Да бъдеш седми син на седми син, не беше нищо кой знае колко специално в този занаят - беше нужно единствено за да бъдеш приет като чирак на Прогонващия духове. Аз обаче знаех, че има нещо друго, което ме правеше различен.
Бях също и син на мама.
Глава 5
Богърти и вещици
Отправяхме се към онова, което прогонващия духове наричаше своята „Зимна къща“.
Докато вървяхме, последните утринни облаци се стопиха и внезапно осъзнах, че в слънцето има нещо различно. Дори в Графството слънцето понякога свети през зимата, което е добре, защото обикновено означава, че поне не вали дъжд; но във всяка нова година има момент, когато изведнъж усещаш топлината му за първи път. Съвсем същото е като завръщането на стар приятел.
Прогонващия духове сигурно си беше мислил почти същите неща, защото внезапно се закова намясто, изгледа ме косо и ми отправи една от редките си усмивки.
- Това е първият ден на пролетта, момче - рече той, - затова ще отидем в Чипъндън.
Подобно изказване ми се стори странно. Винаги ли ходеше в Чипън-дън през първия ден на пролетта и ако беше така, защо? Така че го попитах.
- Лятното жилище. Зимуваме досами Ангълсарк Мур, а лятото прекарваме в Чипъндън.
- Никога не съм чувал за Ангълсарк Мур. Къде е това? - попитах.
- В далечната южна част на Графството, момче. Това е мястото, къ-дето съм роден. Живяхме там, докато баща ми ни премести в Хоршоу.
Все пак поне бях чувал за Чипъндън, така че се почувствах по-добре. Изведнъж осъзнах, че като чирак на Прогонващия духове щях да пътувам много и щеше да ми се наложи да се науча да се ориентирам.
Без повече бавене сменихме посоката, отправяйки се на североизток към далечните хълмове. Не зададох повече въпроси, но тази нощ, когато отново се подслонихме в студен обор, а вечерята беше просто още няколко хапки кашкавал, на стомаха ми взе да му се струва, че са ми прерязали гърлото. Никога не бях изпитвал такъв глад.
Зачудих се къде ли ще отседнем в Чипъндън и дали там щяхме да намерим нещо свястно за ядене. Не познавах никого, който да е бил някога там, но се предполагаше, че това е далечно, неприветливо място някъде из скалистите склонове - далечните сивопурпурни хълмове, които едва се виждаха от татковата ферма. Винаги ми приличаха на грамадни спящи зверове, но вината за това вероятно бе на един от чичовците ми, който ми разказваше такива истории. Нощем, казваше той, те започвали да се движат, а към зазоряване понякога цели села изчезвали от лицето на земята, смазани и превърнати в прах под тежестта им.