На другата сутрин тъмни сиви облаци закриваха отново слънцето и изглеждаше, сякаш ще почакаме още известно време, за да видим втория ден на пролетта. Вятърът също се усилваше, дърпайки дрехите ни, когато постепенно започнахме да се изкачваме, и караше птиците да летят стремително из цялото небе, докато облаците се гонеха на изток, за да скрият хребетите на скалистите възвишения.
Придвижвахме се бавно и бях благодарен за това, защото и на двете ми пети се бе появил по един тежък мазол. Така че денят беше доста напреднал, когато наближихме Чипъндън. Светлината вече започваше да помръква.
Дотогава, макар че още беше много ветровито, небето се бе прояснило и пурпурните хълмове се очертаваха рязко на хоризонта. Прогонващия духове не беше говорил много по време на пътуването, но сега звучеше почти развълнуван, докато съобщаваше едно по едно имената на възвишенията. Имаше имена от рода на Парлик Пайк, който беше най-близкият до Чипъндън. Други - някои видими, други - скрити и далечни - наричаха се Мелор Нол, Садъл Фел и Улф Фел 1.
Когато попитах господаря си дали на Улф Фел има вълци, той се усмихна мрачно.
- Нещата се променят бързо тук, момче - каза той, - и трябва винаги да сме нащрек.
Когато се показаха първите покриви на селото, Прогонващия духове посочи към тясна пътека, която се отклоняваше от пътя и се виеше нагоре покрай малък, бълбукащ поток.
- Къщата ми е в тази посока - рече той. - Маршрутът е малко по-дълъг, но това значи, че можем да избегнем минаването през селото. Обичам да стоя надалече от хората, които живеят там. Те също предпочитат така.
Спомних си какво беше казал Джак за Прогонващия духове и сърцето ми се сви. Беше се оказал прав. Това беше самотен живот. Накрая човек се принуждаваше да работи сам.
По всеки бряг имаше по няколко съсухрени дървета, вкопчили се в склона, за да устоят на силата на вятъра, но после изведнъж, точно пред нас, се появи гора от черничеви и ясенови дървета. Когато влязохме, вятърът замря до далечна въздишка. Беше просто голяма група дървета, може би няколкостотин, които ни правеха завет от блъскащия вятър, но след няколко мига осъзнах, че е нещо повече.
Бях забелязал преди как от време на време някои дървета са шумни, вечно скърцащи с клони или шумолящи с листата си, докато други почти не издават звук. Отгоре можех да чуя далечния полъх на вятъра, но вътре в гората единствените звуци, които се чуваха, бяха тези на ботушите ни. Всичко бе съвсем тихо - цяла гора, пълна с дървета, толкова тихи, че нагоре и надолу по гръбнака ми пробягна тръпка. Почти ме накара да си помисля, че дърветата ни подслушваха.
После излязохме на едно сечище и точно пред нас се появи къща. Беше заобиколена от висок глогов жив плет, така че се виждаха само горният й етаж и покривът. От комина се издигаше стълб бял дим. Отиваше право във въздуха, безпрепятствено, докато, точно над дърветата, вятърът го прогонваше на изток.
Тогава забелязах, че къщата и градината са разположени в една падина на склона. Сякаш някакъв услужлив гигант бе минал насам и беше изгребал земята с ръка.
Последвах Прогонващия духове покрай живия плет, докато стигнахме до метална порта. Портата беше малка, не по-висока от кръста ми, боядисана в яркозелено - работа, свършена толкова наскоро, че се зачудих дали боята бе изсъхнала напълно и дали ще изцапа ръката на Прогонващия духове, която вече посягаше към резето.
Внезапно се случи нещо, от което дъхът ми секна. Преди Прогонващия духове да докосне резето, то се вдигна самичко и портата бавно се люшна и се отвори, сякаш побутната от невидима ръка.
- Благодаря ти - чух да казва Прогонващия духове.
Предната врата не се помръдна сама, защото първо трябваше да бъде отключена с големия ключ, който Прогонващия духове измъкна от джоба си. Изглеждаше подобен на онзи, с който беше отключил вратата на къщата на „Уотъри Лейн“.
- Това същият ключ, който използвахте в Хоршоу, ли е? - попитах.
- Да, момче - отвърна той, като хвърли поглед надолу към мен, до-като отваряше вратата. - Брат ми, ключарят, ми го даде. Отваря повечето ключалки, стига да не са твърде сложни. Доста полезен се оказва в нашия занаят.