Вратата поддаде със силно скърцане и дълбок стон и аз последвах Прогонващия духове в малък, мрачен коридор. Отдясно имаше стръмно стълбище, а отляво - тесен, настлан с плочи проход.
- Остави всичко в подножието на стълбите - каза Прогонващия духове. - Хайде, момче. Не се помайвай. Няма време за губене. Обичам храната си много гореща и прясна!
Така че, оставяйки торбата му и вързопа ми където беше казал, аз го последвах надолу по прохода към кухнята и апетитния мирис на гореща храна.
Когато стигнахме там, не останах разочарован. Напомни ми за мамината кухня. В големи саксии върху широкия перваз на прозореца растяха билки, а залязващото слънце изпъстряше стаята с листовидни сенки. В далечния ъгъл ярко пламтеше огън, изпълвайки помещението с топлина, а точно в центъра на настлания с каменни плочи под имаше голяма дъбова маса. Върху нея видях две огромни празни чинии, а в центъра й, пет подноса, отрупани с храна, редом до кана, пълна догоре с горещ, вдигащ пара сос.
- Сядай и нападай, момче - подкани ме Прогонващия духове и на мен не ми трябваше втора покана.
Сипах си големи резени пилешко и говеждо, едва оставяйки достатъчно място в чинията си за купчината печени картофи и зеленчуци, които последваха. Накрая покрих всичко със сос, толкова вкусен, че само мама би могла да приготви по-хубав.
Зачудих се къде ли бе готвачката и как бе разбрала, че пристигаме точно по това време, за да сложи горещата храна готова на масата. Имах купища въпроси, но освен това бях уморен, затова запазих цялата си енергия за яденето. Когато най-сетне преглътнах последната си хапка, Прогонващия духове вече беше излъскал собствената си чиния.
- Наслаждаваш ли се на това? - попита той.
Кимнах, прекалено сит, за да говоря. Спеше ми се.
- След като си карал толкова време само на кашкавал, винаги е хубаво да се прибереш у дома и да те чака топло ядене - каза той. - Тук си хапваме добре. Това ни наваксва за моментите, когато работим.
Кимнах отново и започнах да се прозявам.
- Утре ни чака много работа, затова върви да си лягаш. Твоята стая е със зелената врата, в най-горния край на първото стълбище - каза ми Прогонващия духове. - Наспи се добре, но остани в стаята си и не скитай наоколо през нощта. Ще чуеш биене на звънец, когато закуската е готова. Слез веднага щом го чуеш - когато някой е приготвил хубава храна, може да се ядоса, ако я оставиш да изстине. Но недей да слизаш и твърде рано, защото това може да е също толкова лошо.
Кимнах, благодарих му за яденето и тръгнах надолу по прохода към предната част на къщата. Торбата на Прогонващия духове и моят вързоп бяха изчезнали. Чудейки се кой ли може да ги е преместил, аз се качих по стълбите да си легна.
Новата ми стая се оказа много по-голяма от спалнята ми у дома, която трябваше да деля с двама от братята си. В тази нова стая имаше място за легло, масичка със свещ, стол и скрин, но въпреки това още оставаше и много място за разхождане. А там, върху скрина, ме чакаше вързопът с вещите ми.
Точно срещу вратата имаше голям прозорец от две вертикално отварящи се части, разделен на осем стъкла, толкова дебели и неравни, че не можех да видя кой знае какво отвън, освен цветни спирали и извивки. Прозорецът изглеждаше, сякаш не бе отварян от години. Леглото беше избутано плътно до стената под прозореца, така че си изхлузих ботушите, коленичих върху юргана и се опитах да отворя прозореца. Макар че беше малко неподатлив, се оказа по-лесно, отколкото изглеждаше. С шнура повдигнах долната половина на прозореца с поредица резки дърпания, точно толкова, колкото да подам глава навън и да се огледам по-хубаво наоколо.
Видях под себе си обширна ливада, разделена на две от пътека бели ситни камъчета, която се губеше в дърветата. Над дърветата вдясно бяха скалистите хълмове, най-близкият - толкова близо, та ми се струваше, че можех едва ли не да се пресегна и да го докосна. Поех през зъби дълбока глътка прохладен свеж въздух и подуших тревата, преди да дръпна глава обратно вътре и да развия вързопчето с нещата си. Побраха се с лекота в най-горното чекмедже на скрина. Докато го затварях, внезапно забелязах надписите по далечната стена, в сенките срещу долния край на леглото.
Беше покрита с имена, всичките надраскани с черно мастило върху голата мазилка. Някои имена бяха по-големи от други, сякаш онези, които ги бяха написали, се смятаха за много важни. Много от тях бяха избледнели с времето и се зачудих дали това бяха имената на други чираци, които бяха спали в същата тази стая. Дали да добавя името си, или да изчакам до края на първия месец, когато можеше да бъда приет за постоянно? Нямах перодръжка или мастило, така че това беше нещо, за което трябваше да помисля по-късно, но огледах стената по-внимателно, опитвайки се да определя кое беше най-скорошното име.