Нервно последвах Прогонващия духове към дърветата. В края на моравата тревата беше по-висока и осеяна с диви зюмбюли. Харесвам дивите зюмбюли, защото цъфтят през пролетта и винаги ми напомнят, че дългите, горещи дни на лятото не са твърде далече, но сега едва ги погледнах втори път. Сутрешното слънце беше скрито от дърветата, а въздухът внезапно беше станал много по-хладен. Това ми напомни за посещението ми в кухнята. Имаше нещо странно и опасно в тази част на гората и сякаш постепенно ставаше по-студено, колкото по-навътре отивахме сред дърветата.
Високо над нас имаше гнезда на врани и от острите, гневни крясъци на птиците ме побиваха много по-силни тръпки, отколкото от студа. Бяха музикални, кажи-речи, колкото тате, който имаше навика да почва да пее, щом стигнехме до края на доенето. Вкиснеше ли се някой път млякото, мама обвиняваше него.
Прогонващия духове спря и посочи към земята на около пет крачки напред.
- Какво е това? - попита той с глас, съвсем леко по-силен от шепот.
Тревата беше напълно окосена и в центъра на голямата „кръпка“ гола земя имаше надгробен камък. Беше вертикален, но наклонен леко наляво. На земята пред него шест фута пръст бяха оградени с бордюр от по-малки камъни, което беше необичайно. Имаше обаче и нещо друго, още по-странно: най-отгоре върху участъка от пръст и прикрепени с болтове към външните камъни лежаха тринайсет дебели метални решетки.
Преброих ги два пъти просто за да съм сигурен.
- Е, хайде момче - зададох ти въпрос. Какво е това?
Устата ми беше толкова суха, че едва можех да говоря, но успях да изпелтеча три думи:
- Това е гроб...
- Добро момче. Уцели от първия път. Да забелязваш нещо необичайно? - попита той.
Дотогава вече въобще не можех да говоря. Затова просто кимнах.
Той се усмихна и ме потупа по рамото.
- Няма от какво да се страхуваш. Това е просто една мъртва вещица и доста немощна при това. Погребали са я на неосветена земя извън един църковен двор, на не много километри оттук. Но тя все успявала да изд-рапа на повърхността. Нахоках я едно хубавичко, но тя не щеше да слуша, затова се погрижих да я доведа тук. Това кара хората да се чувстват по-добре. Така могат да продължат спокойно с живота си. Не искат да мислят за такива неща. Това е наша работа.
Кимнах отново и внезапно осъзнах, че не дишам, затова поех през зъби дълбока глътка въздух и напълних дробовете си. Сърцето ми блъскаше като чук в гърдите, заплашвайки да изхвръкне всеки момент, и треперех от глава до пети.
- Не, сега тя не създава големи тревоги - продължи Прогонващия духове. - Понякога, по пълнолуние, можеш да я чуеш как се размърдва, но й липсват сили да излезе на повърхността, а железните решетки и бездруго биха я спрели. Но там по-надалече сред дърветата има по-лоши неща - каза той, като посочи на запад с кокалестия си пръст. - С още двайсетина крачки можеш да стигнеш дотам.
По-лоши? Какво можеше да бъде по-лошо? Чудех се, но знаех, че и бездруго нямаше да ми каже.
- Има още две вещици. Едната е мъртва, а другата е жива. Мъртвата е погребана вертикално, с главата надолу, но въпреки това един-два пъти всяка година трябва да изправяме решетките над гроба й. Просто стой надалече след смрачаване.
- Защо са я погребали надолу с главата? - попитах.
- Това е добър въпрос, момче - рече Прогонващия духове. - Разбираш ли, духът на една мъртва вещица е това, което обикновено наричаме „обвързан с костите“, Те са хванати като в капан в костите си и някои дори не знаят, че са мъртви. Първо пробваме да ги погребем нагоре с главата и за повечето това е достатъчно. Всички вещици са различни, но някои са наистина упорити. Все още свързана с костите си, вещица като тази усилено се мъчи да се върне в света. Сякаш искат да се родят отново, затова трябва да ги затрудняваме и да ги погребваме, обърнати иначе. Не е лесно да излязат с краката напред. Понякога човешките бебета имат същия проблем. Но тя все още е опасна, така че стой надалече.
Гледай да не се доближаваш до живата. Тя ще е по-опасна мъртва, отколкото жива, защото на толкова могъща вещица изобщо няма да й е трудно да се върне в света. Точно затова я държим в яма. Казва се Майка Молкин и си говори сама. Е, всъщност е по-скоро шепот. Тя е истинско олицетворение на злото, но е в ямата си отдавна и по-голямата част от силата й е попила в земята. Страшно би й харесало да се докопа до момче като теб. Така че стой надалече. Обещай ми сега, че няма да се приближаваш. Да те чуя как го казваш...
- Обещавам да не се приближавам - прошепнах, чувствайки се неспокоен заради цялата история. Струваше ми се ужасно жестоко да държиш което и да било живо същество - дори една вещица - в земята и не можех да си представя мама да хареса особено много тази идея.