Досега вече, както може би сте се досетили, бях истински загазил. Първо, той говореше толкова бързо, че не бях успял да запиша нито думичка. Второ, дори не знаех всички дълги думи, с които си служеше. Точно тогава обаче той замълча. Мисля, че сигурно беше забелязал зашеметеното изражение на лицето ми.
- Какъв е проблемът, момче? - попита той. - Хайде, изплюй камъчето. Не се страхувай толкова да задаваш въпроси.
- Не разбрах всичко, което казахте за вещиците - отвърнах. - Дори не зная какво значи „злонамерен“. Нито пък „благосклонен“.
- Злонамерен значи зъл и коварен - обясни той. - Благосклонен значи добър. А „неосъзната вещица“ означава вещица, която не знае, че е такава, а понеже е жена, това я прави двойно по-опасна. Никога не вярвай на жена - обясни Прогонващия духове.
- Майка ми е жена - рекох, внезапно почувствал се малко ядосан - и й имам доверие.
- Майките обикновено са жени - отбеляза Прогонващия духове. - И обикновено са напълно достойни за доверие, стига да си им син. Иначе внимавай! Някога имах майка и й се доверявах, така че добре помня чувството. Харесваш ли момичетата? - попита той изведнъж.
- Всъщност не познавам много момичета - признах. - Нямам никакви сестри.
- Е, в такъв случай можеш да станеш лесна жертва на хитрините им. Така че бъди нащрек със селските момичета. Особено такива, които носят островърхи обувки. Запиши си това. Със същия успех можеш да започнеш и оттук.
Зачудих се какво ли му беше толкова ужасното да носиш островърхи обувки. Знам, че мама нямаше да е доволна от това, което Прогонващия духове току-що беше казал. Тя вярваше, че човек трябва да приема хората каквито са, а не да разчита на нечие друго мнение. И въпреки това какъв избор имах? Така че най-горе на първата страница написах: „Селски момичета с островърхи обувки“.
Той ме загледа как пиша, после поиска книгата и перодръжката.
- Виж - каза, - ще трябва да си водиш бележки по-бързо. Има много да учиш и не след дълго ще си изписал дузина тефтери, но засега три-че-тири заглавия ще са достатъчни за начало.
После написа „Космати богърти“ най-горе на втората страница. После „Блъскащи богърти“ най-горе на третата страница; после най-накрая „Вещици“ най-горе на четвърта страница.
- Ето - каза. - Това ти дава начало. Просто записвай всичко, което научи днес, под едно от тези четири заглавия. Но сега - към един по-не-отложен въпрос. Трябват ни провизии. Така че слез до селото или утре ще гладуваме. Дори най-добрият готвач ме може да готви без продукти. Помни, че всичко отива в торбата ми. Тя е при месаря, така че иди първо там. Просто попитай за поръчката на господин Грегъри.
Той ми даде малка сребърна монета, предупреждавайки ме да не изгубя рестото, после ме изпрати надолу по хълма по най-краткия път към селото.
Скоро вървях отново през дърветата, докато най-сетне стигнах до ограда със стъпала, която ме изведе на стръмен, тесен път. Стотина крачки по-надолу завих зад един ъгъл и пред погледа ми се показаха сивите плочи на покривите на Чипъндън.
Селото беше по-голямо, отколкото очаквах. Имаше поне стотина къщи, кръчма, училищна сграда и голяма църква с камбанария. Не се виждаше и следа от пазарен площад, но настланата с калдъръм главна улица, която се спускаше доста стръмно, беше пълна с жени с препълнени с покупки кошници, които забързано влизаха и излизаха от магазините. От двете страни на улицата чакаха коне и каруци, затова беше ясно, че тук идваха на пазар жените на местните фермери, а без съмнение и хора от селцата наблизо.
Съвсем лесно намерих магазина на месаря и се присъединих към опашката от шумни весели жени, до една провикващи се към месаря -весел, едър червендалест мъж с рижа брада. Той, изглежда, познаваше всяка от тях по име, а те неспирно се смееха на шегите му, които се лееха бързо една след друга. Не разбирах повечето от тях, но жените със сигурност ги разбираха и явно наистина се забавляваха.
Никой не ми обърна особено внимание, но най-сетне стигнах до тезгяха и беше мой ред да бъда обслужен.
- Дойдох за поръчката на господин Грегъри - казах на месаря.
Щом проговорих, магазинът утихна и смехът спря. Месарят се пресегна зад тезгяха и извади голям чувал. Можех да чуя как хората шушукат зад гърба ми, но дори напрягайки слух, не можах да доловя напълно какво казваха. Когато хвърлих поглед зад гърба си, те гледаха навсякъде другаде, но не и към мен. Някои дори бяха забили поглед в пода.