-Хайде - каза тя. - Изчезвайте! Пръждосвайте се: побързайте или сте мъртви!
Въздействието върху бандата бе незабавно. Зърнах израженията по лицата на някои от тях и видях, че бяха не просто изплашени. Бяха ужасени и на косъм от паниката. Водачът им се врътна на пети и веднага побягна надолу по хълма с останалите плътно зад него.
Не знаех защо бяха толкова уплашени, но и на мен ми идеше да побягна. Момичето се взираше в мен с широко отворени очи и се чувствах неспособен да контролирам крайниците си както трябва. Чувствах се като мишка, парализирана от втренчения поглед на белка, която се готви да скочи всеки момент.
Заставих левия си крак да се раздвижи и бавно обърнах тяло към дърветата, за да последвам посоката, която носът ми сочеше, но все още стисках чувала на Прогонващия духове. Която и да беше тя, все още не смятах да го пускам.
- Няма ли и ти да побегнеш? - попита ме тя.
Поклатих глава, но устата ми беше много суха и не можех да си имам доверие, за да пробвам да проговоря. Знаех, че думите ще излязат объркани.
Тя вероятно беше някъде около моята възраст - може би малко по-малка. Лицето й беше доста хубавичко, с големи кафяви очи, високи скули и дълга черна коса. Носеше черна рокля, пристегната на кръста с парче бяла връв. Но докато попивах с поглед всичко това, внезапно забелязах нещо, което ме обезпокои.
Момичето носеше островърхи обувки и незабавно си спомних предупреждението на Прогонващия духове. Но не отстъпих, решен да не бягам като другите.
- Няма ли да ми благодариш? - попита тя. - Бъди така вежлив да кажеш няколко думи за благодарност.
- Благодаря - рекох неубедително, едва успявайки да изрека думата от първия опит.
- Е, това е някакво начало - каза тя. - Но за да ми благодариш подобаващо, трябва да ми дадеш нещо, нали? Един кейк и една ябълка ще свършат работа засега. Не искам много. В чувала има колкото щеш и Стария Грегъри няма да забележи, а и да разбере, няма да каже нищо.
Бях потресен, като я чух да нарича Прогонващия духове „Стария Грегъри“. Знаех, че нямаше да му хареса да бъде наричан така и това ми даде да разбера две неща. Първо, момичето не хранеше особено уважение към него, и второ, ни най-малко не се боеше от него. Там, откъдето идвах, повечето хора потръпваха дори при мисълта, че Прогонващия духове може да е в околността.
- Съжалявам - казах, - но не мога да направя това. Не са мои, та да ги раздавам.
Тогава тя ме изгледа сурово и дълго време не проговори. В един момент си помислих, че ще ми изсъска през зъби. Отвърнах на погледа й, опитвайки се да не мигам, докато най-накрая слаба усмивка освети лицето й и тя проговори отново.
- Тогава ще трябва да се задоволя с едно обещание.
- Обещание ли? - попитах, чудейки се какво имаше предвид.
- Обещание да ми помогнеш точно както ти помогнах аз. Точно сега не ми трябва помощ, но може би някой ден може да ми потрябва.
- Добре - казах й. - Ако някога в бъдеще ти потрябва помощ, просто ме помоли.
- Как се казваш? - попита тя, като ми отправи наистина широка усмивка.
- Том Уорд.
- Е, аз се казвам Алис и живея ей там - посочи назад през дърветата. - Аз съм любимата племенница на Костеливата Лизи.
„Костеливата Лизи“ беше странно име, но щеше да е грубо да спомена това. Която и да беше, името й се беше оказало достатъчно да изплаши селските момчета.
Това беше краят на разговора ни. После и двамата се обърнахме да си вървим всеки по своя път, но докато се отдалечавахме, Алис извика през рамо:
- И да внимаваш. Не искаш да свършиш като последния чирак на Стария Грегъри.
- Какво стана с него? - попитах.
-По-добре питай Стария Грегъри! - извика тя и изчезна обратно между дърветата.
Когато се върнах, Прогонващия духове провери внимателно съдържанието на чувала, като отмяташе нещата от един списък.
- Имаше ли някакви неприятности долу в селото? - попита той, след като най-сетне свърши.
- Няколко момчета ме последваха нагоре по хълма и искаха да отворя чувала, но аз им отказах - рекох.
- Това е било много смело от твоя страна - каза Прогонващия духове. - Следващия път няма да има нищо лошо, ако им дадеш няколко ябълки и сладкиши. Животът и така е достатъчно тежък, а някои от тях са от много бедни семейства. Винаги поръчвам допълнителни продукти, в случай че помолят за нещо.
Тогава се почувствах подразнен. Само ако ми беше казал това предварително!
- Не исках да го правя, без първо да ви попитам - казах.
Прогонващия духове повдигна вежди.
- Искаше ли да им дадеш няколко ябълки и сладкиши?
- Не ми харесва да се заяждат с мен - казах, - но някои от тях изглеждаха наистина гладни.