- Докато съм отново тук, ще мога да помагам с работата - казах, опитвайки се да сменя темата.
- Ако наистина искаш да си заслужиш издръжката, тогава вземи да нахраниш прасетата! - провикна се той, докато се обръщаше да си тръгне. Това беше работа, която, никой от нас не обичаше много. Прасетата бяха едри, космати, смрадливи и винаги толкова гладни, че никога не беше безопасно да им обърнеш гръб.
Въпреки всичко, което Джак каза, все пак се радвах да съм у дома. Докато прекосявах двора, хвърлих поглед нагоре към къщата. Пълзящите рози на мама покриваха по-голямата част на стената отзад и винаги вирееха добре, макар да гледаха на север. Сега тепърва покарваха, но към средата на юни щяха да са покрити с червени цветове.
Задната врата вечно заяждаше, защото веднъж къщата беше ударена от мълния. Вратата се беше подпалила и беше сменена, но рамката все още беше леко изкривена, затова трябваше да бутна силно, за да я насиля и отворя. Струваше си, защото първото нещо, което видях, беше усмих-натото лице на мама.
Тя седеше в своя стар люлеещ се стол в далечния ъгъл на кухнята -място, до което залязващото слънце не можеше да стигне. Ако светлината беше прекалено ярка, я боляха очите. Мама предпочиташе зимата пред лятото и нощта пред деня.
Тя страшно се зарадва да ме види и отначало се опитах да не бързам да й съобщя, че се прибирам за постоянно. Събрах смелост и се престорих, че съм щастлив, но тя, както винаги, проникваше в душата ми. Никога нищо не можех да скрия от нея.
- Какво има? - попита тя.
Свих рамене и се опитах да се усмихна, вероятно справяйки се дори по-зле от брат ми с прикриването на чувствата си.
- Говори - рече тя. - Няма смисъл да го държиш вътре у себе си.
Дълго време не отговорих, защото се опитвах да намеря начин да го
облека в думи. Ритъмът на маминия люлеещ се стол постепенно се забави, докато най-после напълно спря. Това винаги беше лош знак.
- Издържах едномесечния си изпитателен срок и господин Грегъри каза, че от мен зависи дали ще продължа, или не. Но съм самотен, мамо -признах най-сетне. - Точно толкова лошо е, колкото очаквах. Нямам приятели. Никой на моята възраст, с когото да си говоря. Чувствам се толкова самотен - бих искал да се върна и да работя тук.
Можех да наговоря още неща и да й кажа колко щастливи бяхме едно време във фермата, когато всичките ми братя живееха у дома. Не го сторих - знаех, че и на нея й липсваха. Помислих си, че ще прояви съчувствие заради това, но грешах.
Настъпи дълга пауза, преди мама да проговори, и можех да чуя как Ели мете в съседната стая, пеейки си тихичко, докато работеше.
- Самотен? - попита мама с глас, изпълнен повече с гняв, отколкото със съчувствие. - Как може да си самотен? Имаш себе си, нали? Ако някога изгубиш себе си, тогава ще си наистина самотен. Междувременно... престани да се оплакваш. Вече си почти мъж, а един мъж трябва да работи. Откак съществува светът, мъжете вършат работа, която не харесват. Защо за теб трябва да е различно по някакъв начин? Ти си седмият син на седми син и това е работата, която си роден да вършиш.
- Но господин Грегъри е обучавал и други чираци - избълвах на един дъх. - Един от тях би могъл да се върне и да се грижи за Графството. Защо трябва да бъда аз?
- Обучавал е мнозина, но твърде малко са завършили обучението си - каза мама, - а онези, които са успели, изобщо не могат да се сравняват с него. Те са вероломни или слаби, или малодушни. Вървят по нечестен път, вземат пари за твърде малки постижения. Така че сега си останал само ти, синко. Ти си последният шанс. Последната надежда. Някой трябва да го направи. Някой трябва да се изправи срещу тъмнината. А ти си единственият, който може.
Столът започна да се люлее отново, бавно набирайки скорост.
- Е, радвам се, че изяснихме това. Искаш ли да изчакаш вечерята, или да ти сложа ядене веднага щом го извадя от фурната? - попита мама.
- Не съм ял нищо цял ден, мамо. Дори не съм закусвал.
- Е, има заешка яхния. Това би трябвало да те поободри.
Седнах на кухненската маса, чувствайки се толкова унил и тъжен, колкото не помнех да съм бил някога, докато мама се суетеше около печката. Заешката яхния ухаеше вкусно и устата ми се напълни със слюнка. Никой не готвеше по-добре от мама и си струваше да се прибера у дома, дори само заради едно ядене.
С усмивка мама пренесе голяма димяща чиния яхния и я постави пред мен.
- Ще отида да ти приготвя стаята - каза тя. - Така и така си тук, може да поостанеш ден-два.
Промърморих някаква благодарност и без да губя време, започнах да се храня. Веднага щом мама се качи горе, Ели влезе в кухнята.