След още три крачки стигнах до мястото, което търсех - в това нямаше съмнение. Отново имаше каменен бордюр с тринайсет решетки. Имаше обаче три разлики. Първо, мястото под решетките беше квадрат, а не четириъгълник. Второ, беше по-голямо, може би четири на четири крачки. Трето, под решетките нямаше отъпкана пръст, само много черна дупка в земята.
Спрях като закован и се ослушах внимателно. Досега не беше имало кой знае какъв шум, само слабото шумолене на нощните създания и лек ветрец. Толкова лек ветрец, че почти не го бях усетил. Усетих го обаче, когато спря. Внезапно всичко стана много неподвижно, а гората изведнъж утихна неестествено.
Разбирате ли, ослушвах се, за да се опитам да чуя вещицата, а сега усетих, че тя слушаше мен.
Тишината сякаш се проточи цяла вечност, докато внезапно долових слабо дишане от ямата. Този звук някак направи движението възможно, така че предприех още няколко стъпки, докато вече стоях много близо до ръба на ямата, а палецът на крака ми почти докосваше каменния бордюр.
В този момент си спомних нещо, което Прогонващия духове ми беше казал за Майка Молкин...
„По-голямата част от силата й е попила в земята, но страшно би й харесало да се докопа до момче като теб."
Така че отстъпих назад - не твърде далече, но думите на Прогонващия духове ме бяха накарали да се замисля. Ами ако от ямата се подадеше ръка и ме сграбчеше за глезена?
Обзет от желание да приключа с това, тихо извиках надолу в тъмнината:
- Майко Молкин - казах, - донесох ти нещо. Подарък от семейството ти. Там ли си? Слушаш ли?
Нямаше отговор, но ритъмът на дишането отдолу сякаш се учести. Затова, без да губя повече време и обзет от отчаяно желание да се върна в топлината на къщата на Прогонващия духове, бръкнах в кошницата и потърсих опипом под покривалото. Пръстите ми се сключиха върху едно от кексчетата. На пипане беше някак меко и поресто и малко лепкаво. Измъкнах го и го протегнах през решетките.
- Това е просто едно кексче - казах меко. - Надявам се да те накара да се почувстваш по-добре. Утре вечерта ще ти донеса още едно.
С тези думи пуснах кексчето и го оставих да падне в тъмнината.
Трябваше да се върна в къщата незабавно, но останах още няколко секунди да слушам. Не знам какво очаквах да чуя, но беше грешка.
В ямата настъпи движение, сякаш нещо се влачеше по земята. А после чух как вещицата започва да яде кексчето.
Мислех си, че някои от братята ми издаваха неприятни звуци на масата, но това беше далеч по-лошо. Звучеше дори по-отвратително от големите ни космати прасета със зурли в копанята - смесица от гъгнене, сумтене и дъвчене, съчетана с тежко дишане. Не знаех дали кексчето й харесваше, или не, но определено го ядеше доста шумно.
Тази нощ ми беше много трудно да заспя. Неспирно си мислех за тъмната яма и се тревожех, че ще трябва да я посетя отново на следващата нощ.
Едва успях да сляза навреме за закуска и беконът беше прегорен, а хлябът - малко тричав. Не можех да разбера защо беше така - бях купил хляба пресен от пекаря едва предния ден. Не само това, ами и млякото се беше вкиснало. Възможно ли беше да е защото богъртът ми беше ядосан? Знаеше ли какво бях намислил? Дали беше развалил закуската като един вид предупреждение?
Фермерската работа е тежка и бях свикнал с това. Прогонващия духове не ми беше оставил никакви задачи за вършене, затова нямах нищо, с което да запълня деня си. Все пак се качих до библиотеката, мислейки си, че той вероятно нямаше да има нищо против, ако си намерех нещо полезно за четене, но за мое разочарование вратата беше заключена.
Така че какво можех да направя, освен да изляза на разходка? Реших да изследвам скалистите възвишения, като първо се изкача по Парлик Пайк. На билото седнах върху каменната пирамида и се възхитих на гледката.
Беше ясен, светъл ден и оттам горе можех да видя Графството, разстилащо се под мен, с далечното море като подканваща, проблясваща синева, далече на северозапад. Скалистите възвишения сякаш продължаваха до безкрайност - големи хълмове с имена като Калдър Фел и Стейк Хаус Фел - толкова много, та ми се струваше, че ще ми е нужен дял живот да ги проуча.
Наблизо беше Улф Фел и това ме накара да се запитам дали в околността наистина има вълци. Вълците можеха да бъдат опасни и се говореше, че зиме, когато времето е студено, те понякога ловували на глутници. Е, сега беше пролет и със сигурност не виждах никаква следа от тях, но това не означаваше, че ги няма. Това ме накара да осъзная, че да съм горе на възвишенията след падането на нощта можеше да е доста стряскащо.