Не толкова страховито обаче, реших аз, колкото да се налага да отида и да дам на Майка Молкин още едно от кексчетата, а твърде скоро слънцето започна да потъва на запад и аз бях принуден да заслизам отново към Чипъндън.
Отново се намерих, понесъл кошницата през тъмнината на градината. Този път реших да приключа бързо със задачата. Без да губя време, пуснах второто лепкаво кексче през решетките в черната яма.
Едва когато беше твърде късно, в същата секунда, когато то се отдели от пръстите ми, забелязах нещо, което изпрати ледена тръпка право в сърцето ми.
Решетките над ямата бяха огънати. Миналата нощ бяха съвършено прави, тринайсет успоредни железни пръчки. Сега тези в центъра бяха широки почти колкото да провреш глава през тях.
Можеше да ги е огънал някой отвън, над земята, но се съмнявах в това. Прогонващия духове ми беше казал, че градините и къщата се охраняват и че никой не може да влезе. Не беше казал как и чрез какво, но предполагах, че ги пази някакъв богърт. Може би същият, който приготвяше храната.
Така че това трябваше да е дело на вещицата. Сигурно някак се беше изкатерила по страната на ямата и беше започнала да обработва решетките. Внезапно истината за това, което се случваше, просветна в ума ми.
Бях се оказал толкова глупав! Кексчетата я правеха по-силна.
Чух я отдолу в тъмнината, как започна да яде второто кексче, издавайки същите ужасни дъвчещи, гъгнещи и сумтящи звуци. Напуснах бързо дърветата и се върнах в къщата. Доколкото можех да предположа, тя може би дори нямаше да има нужда от третото кексче.
След още една безсънна нощ бях взел решение. Реших да отида да видя Алис, да й върна последното кексче и да й обясня защо не можех да удържа на обещанието си.
Първо трябваше да я намеря. Веднага след закуска слязох до гората, където се бяхме срещнали за първи път, и тръгнах през нея към далечния й край. Алис беше казала, че живее „ей там“, но не се виждаше и следа от постройки, само ниски хълмове и още гори в далечината.
Мислейки си, че ще е по-бързо, ако помоля да ме упътят, слязох в селото. Наоколо имаше изненадващо малко хора, но както и бях очаквал, някои от момчетата се мотаеха близо до пекарницата. Изглежда, това беше любимото им място. Може би им харесваше миризмата. Знам, че на мен ми харесваше. Прясно изпеченият хляб има едно от най-хубавите ухания на света.
Не бяха много дружелюбни, като се има предвид, че при последната ни среща бях дал по един сладкиш и по една ябълка на всеки. Това вероятно беше, защото този път едрото момче със свински очички беше с тях. И все пак те ме изслушаха. Не исках да навлизам в подробности - само им казах, че трябва да намеря момичето, което бяхме срещнали в края на гората.
- Знам къде може да е - рече едрият, като се намръщи силно, - но ще си глупак да идеш там.
- Че защо?
- Не я ли чу какво каза? - попита той, като повдигна вежди. - Рече, че Костеливата Лизи й е леля.
- Коя е Костеливата Лизи?
Те се спогледаха и поклатиха глави, сякаш бях луд. Защо всички освен мен бяха чували за нея?
- Лизи и баба й прекарали цяла зима тук, преди Стария Грегъри да се справи с тях. Татко ми все приказва за тях. Били, кажи-речи, най-стра-ховитите вещици, съществували някога по тия места. Обаче живеели с някакво точно толкова страховито създание. Приличало на човек, но било наистина голямо, с толкова много зъби, че едва се побирали в устата му. Това ми разправи тате. Рече, че тогава, през оная дълга зима, хората никога не излизали след мръкнало. Няма що, голям преследвач на духове ще излезе от тебе, щом дори не си чувал за Костеливата Лизи.
Никак не ми хареса как звучеше това. Осъзнах, че наистина съм бил глупав. Само да бях казал на Прогонващия духове за разговора ми с Алис, гой щеше да разбере, че Лизи се е върнала и щеше да направи нещо по въпроса.
Според бащата на едрото момче, Костеливата Лизи беше живяла в една ферма на около три мили югоизточно от дома на Прогонващия духове. Била изоставена от години и никой не ходел там. Така че най-вероятно беше сега да е отседнала там. Това ми се струваше доста логично, защото се намираше в посоката, която ми беше показала Алис.
Точно тогава група хора с унили лица излезе от църквата. Свърнаха зад ъгъла в нестройна колона и се отправиха нагоре по хълма към скалистите възвишения, със селския свещеник начело. Бяха облечени в топли дрехи и много от тях носеха бастуни.
- За какво е всичко това? - попитах.
- Някакво дете се изгубило снощи - отговори едно от момчетата, като се изплю на калдъръма. - Тригодишно. Мислят, че се е залутало там нагоре. Имай предвид, че не е първият. Преди два дни едно бебе изчезна от някаква ферма отвъд Лонг Ридж. Било твърде невръстно, за да върви, така че трябва да са го отнесли. Мислят, че може да е работа на вълци. Зимата беше тежка, а това понякога ги кара да се връщат.