Отчаяно се нуждаех от помощ и си помислих да сляза до селото, но знаех, че наблизо имаше по-специална помощ. Затова отидох в кухнята и седнах на масата.
Всеки момент очаквах да получа някой шамар зад врата, затова говорех бързо. Обясних всичко, което се беше случило, без да пропускам нищо. После казах, че вината е моя и много учтиво попитах дали мога да получа помощ.
Не знам какво очаквах. Не се чувствах глупаво, говорейки на празния въздух, защото бях много разстроен и уплашен, но докато тишината се удължаваше, постепенно осъзнах, че си губя времето. Защо му беше на богърта да ми помага? Доколкото знаех, той беше пленник, обвързан от Прогонващия духове с къщата и градината. Можеше да е просто роб, отчаяно копнеещ да бъде свободен. Можеше дори да е щастлив, задето съм загазил.
Точно когато се канех да се откажа и да изляза от кухнята, си спомних нещо, което татко често казваше, преди да отидем на местния пазар: „Всеки си има цена. Просто трябва да му направиш предложение, което е изгодно за него, но не те ощетява твърде много“.
Затова направих на богърта едно предложение...
- Ако ми помогнеш сега, няма да го забравя - казах. - Когато стана следващият Прогонващ духове, всяка неделя ще ти давам свободен ден. В този ден ще си приготвям сам храната, за да можеш да си починеш и да правиш каквото ти душа иска.
Внезапно почувствах нещо да се отърква в крака ми под масата. Разнесе се също и някакъв звук - слабо мъркане - и една едра рижа котка се показа с ленива дебнеща походка и се отправи бавно към вратата.
Сигурно е била под масата през цялото време - това ми подсказваше здравият разум. Аз обаче знаех друго, затова последвах котката навън в коридора и после нагоре по стълбите, където тя спря пред заключената врата на библиотеката. После потри гръб в нея, както правят котките с краката на масите. Вратата бавно се отвори и разкри повече книги, откол-кото някой би могъл да прочете за един живот, подредени спретнато на безброй редици от успоредни рафтове. Пристъпих вътре, чудейки се откъде да започна. А когато се обърнах отново, голямата рижа котка се бе изпарила.
Заглавието на всяка книга бе прилежно изписано върху корицата. Много бяха написани на латински и доста - на гръцки. Нямаше прах или паяжини. Библиотеката беше точно толкова чиста и грижливо поддържана, колкото и кухнята.
Тръгнах покрай първата редица, докато нещо привлече погледа ми. Близо до прозореца имаше три много дълги лавици, пълни с подвързани с кожа тефтери, досущ като онзи, който Прогонващия духове ми беше дал, но най-горната полица съдържаше по-големи книги с дати върху кориците. Изглежда, всяка отбелязваше период от по пет години, затова взех онази в края на рафта и я отворих внимателно.
Разпознах почерка на Прогонващия духове. Прелиствайки страниците, си дадох сметка, че това бе нещо като дневник. Там беше отбелязана всяка работа, която бе вършил, времето, което му беше отнело пътуването, и сумата, която му бяха платили. Най-важното - обясняваше точно как е бил укротен всеки богърт, призрак и вещица.
Върнах книгата на лавицата и хвърлих поглед по протежение на останалите гръбчета на книгите. Дневниците стигаха почти чак до днешно време, но се връщаха стотици години назад. Или Прогонващия духове беше много по-стар, отколкото изглеждаше, или по-ранните книги бяха написани от други гонители на духове, които бяха живели преди векове. Внезапно се зачудих дали, дори ако Алис бе права и Прогонващия духове не се върнеше, беше възможно да успея да науча всичко, което трябваше да знам, само като изучавах онези дневници. И още по-добре - някъде в онези безброй хиляди страници можеше да има информация, която би ми помогнала сега.
Как можех да я намеря? Е, можеше и да отнеме време, но вещицата беше в ямата от почти тринайсет години. Трябваше да има описание как Прогонващия духове я беше пленил там. После изведнъж на един по-долен рафт видях нещо още по-добро.
Имаше още по-големи книги, всяка посветена на определена тема. На едната пишеше „Дракони и червеи“.Тъй като бяха подредени по азбучен ред, не ми отне много време да открия точно каквото търсех.
„Вещици“.
Отворих я с треперещи ръце, за да открия, че е разделена на четири предвидими части...
„Злонамерените“, „Добронамерените“, „Погрешно обвинените“ и „Неосъзнатите“.
Бързо обърнах на първия раздел. Всичко беше написано със спретнатия почерк на Прогонващия духове и отново внимателно подредено по азбучен ред. След броени секунди намерих страница, озаглавена „Майка Молкин".