Или пък семейството й беше имало нещо общо с това? Надявах се, че не, но това ми даде още една причина да се тревожа.
Без да губя повече време, слязох в селото. Месарят, изглежда, имаше начин да поддържа връзка с Прогонващия духове. Как иначе разполагаше с чувала, в който да слага месото? Затова реших да му разкажа за подозренията си и да се опитам да го убедя да претърси къщата на Лизи за изчезналото дете.
Беше късно следобед, когато пристигнах в магазина му и той беше затворен. Почуках на вратите на пет къщи, преди някой да дойде да отвори. Хората потвърдиха онова, което вече подозирах - месарят беше потеглил с другите мъже да претърсват скалистите възвишения. Щяха да се върнат чак по пладне на другия ден. Изглеждаше, че, след като претърсят тукашните възвишения, щяха да прекосят долината до селото в подножието на Лонг Ридж, където беше изчезнало първото дете. После щяха да проведат по-обширно издирване и да останат да пренощуват.
Трябваше да погледна истината в очите. Бях сам.
Едновременно тъжен и уплашен, аз се заизкачвах по улицата обратно към къщата на Прогонващия духове. Знаех, че ако Майка Молкин се измъкне от гроба си, детето ще е мъртво, преди да настъпи утрото.
Знаех също и че бях единственият, който изобщо можеше да се опита да направи нещо по въпроса.
Глава 9
На брега на реката
Обратно в къщата, отидох в стаята, където Прогонващия духове държеше дрехите си за път. Избрах едно от старите му наметала. Беше твърде голямо, разбира се, и подгъвът се спускаше почти до глезените ми, до-като качулката непрекъснато падаше над очите ми. И все пак щеше да ме предпази от най-силния студ. Взех назаем и една от тоягите му, онази, която ми вършеше най-добра работа за подпиране - по-къса от другите и малко по-дебела в единия край.
Когато най-сетне тръгнах от къщата, наближаваше полунощ. Небето беше ясно и над дърветата тъкмо се издигаше пълна луна, но усещах мириса на дъжд, а вятърът от запад се усилваше.
Излязох в градината и се запътих право към ямата на Майка Молкин. Страхувах се, но все някой трябваше да го направи, а кой друг беше налице освен мен? Във всеки случай аз бях виновен за всичко. Само ако бях разказал на Прогонващия духове за срещата с Алис и за това, което беше казала на момчетата за завръщането на Лизи! Той щеше да се погрижи за всичко още тогава. Нямаше да го подмамят в Пендъл.
Колкото повече мислех за това, толкова по-лошо ставаше. Детето на Лонг Ридж можеше и да не умре. Чувствах се виновен, толкова виновен, и не можех да понеса мисълта, че друго дете може да умре и че ще съм виновен и за това.
Подминах втория гроб, където мъртвата вещица беше погребана надолу с главата, и тръгнах много бавно напред на пръсти, докато стигнах до ямата.
Сноп лунна светлина падаше през дърветата и я осветяваше, така че нямаше съмнение относно онова, което се бе случило.
Бях закъснял.
Решетките бяха огънати и раздалечени още повече, почти във формата на кръг. Дори месарят би могъл да провре масивните си рамене през пролуката.
Надникнах надолу в чернотата на ямата, но не можах да видя нищо. Предполагам, че таях слаба надежда да се е изтощила, огъвайки решетките, и сега да е твърде уморена, за да се изкатери навън.
Никакъв шанс. В този миг един облак се понесе и закри луната, правейки нощта много по-тъмна, но можах да видя огънатите папрати. Можех да видя посоката, в която беше поела. Имаше достатъчно светлина, за да проследя пътя й.
Затова я последвах в мрака. Не се придвижвах твърде бързо и действах много, много предпазливо. Ами ако тя се криеше и ме чакаше някъде отпред? Знаех също и че вероятно не беше стигнала много далече. Първо, не бяха минали повече от пет минути след полунощ. Каквото и да имаше в кексчетата, които беше изяла, знаех, че черната магия сигурно е изиграла някаква роля във възвръщането на силите й. За тази магия се предполага, че е по-силна през часовете на тъмнината - особено в полунощ. Беше изяла само две кексчета, не три, поне това беше в моя полза, но си мислех за ужасяващата сила, нужна, за да огъне онези решетки.
Веднъж излязъл от дърветата, открих, че е лесно да вървя по следата й през тревата. Тя се бе отправила надолу по склона, но в посока, която щеше да я отведе далече от къщичката на Костеливата Лизи. Това отначало ме озадачи, но само докато си спомних реката в дерето отдолу. Една злонамерена вещица не можеше да пресече течаща вода - Прогонващия духове ме бе научил на това, - ето защо тя щеше да е принудена да се придвижва по бреговете й, докато реката направи завой и се оттегли, оставяйки пътя й чист.