Щом приближих реката, спрях за малко на склона и претърсих местността отдолу. Луната излезе иззад облака, но отначало, дори с нейна помощ, не можех да видя нищо долу край реката, защото и по двата бряга имаше дървета, които хвърляха тъмни сенки.
И тогава внезапно забелязах нещо много странно. По близкия бряг имаше сребриста следа. Виждаше се само там, където я докосваше луната, но изглеждаше точно като блестящата диря, оставена от охлюв. Няколко секунди по-късно видях тъмен, обвит в сенки силует, целият прегърбен, вървейки с тътрене на крака много близо до речния бряг.
Тръгнах надолу по хълма, колкото можех по-бързо. Намерението ми беше да пресека пътя й, преди да стигне до завоя на реката и да успее да се запъти право към дома на Костеливата Лизи. Успях да го сторя и застанах там, с реката от дясната ми страна, в посока надолу по течението. Но следваше трудната част... Сега трябваше да се изправя лице в лице с вещицата.
Треперех и се тресях. и бях толкова останал без дъх, та бихте си помислили, че кажи-речи цял час съм тичал нагоре-надолу по възвишенията. Беше смесица от страх и нерви и имах чувството, че коленете ми ще се подгънат всеки момент. Единствено като се подпирах тежко на тоягата на Прогонващия духове, успявах изобщо да остана на крака.
Като за река тази не беше чак толкова широка, но беше дълбока, при-дошла от пролетните дъждове толкова, че почти бе излязла от бреговете си. Освен това водата течеше бързо, движейки се устремено, от мен към тъмнината под дърветата, където беше вещицата. Гледах много внимателно, но въпреки това ми трябваше доста време да я открия.
Майка Молкин се движеше към мен. Беше сянка, по-тъмна от сенките на дърветата, от онази чернота, в която можеш да паднеш, тъмнина, която те поглъща завинаги. Тогава я чух дори над шума от бързотечащата река. Не беше само звукът от босите й крака, които издаваха шум като от плъзгане, докато идваха към мен през високата трева досами потока. Не -имаше и други звуци, които тя издаваше с устата и може би с носа си. Същите звуци, каквито беше издавала, когато й дадох кексчето. Разнесоха се звуци от сумтене и пухтене, които отново извикаха в паметта ми спомена за косматите ни прасета, лочещи от копанята. После се чу различен звук, като от всмукване.
Когато тя излезе на открито изпод дърветата, лунната светлина падна върху нея и я видях истински за пръв път. Главата й беше сведена ниско, лицето й - скрито от оплетена буйна сиво-бяла коса, така че изглеждаше, сякаш бе забила поглед в краката си, които едва се виждаха под тъмната рокля, спускаща се до глезените й. Носеше също и черно наметало - и то или беше твърде дълго за нея, или от годините, които бе прекарала във влажната земя, се беше смалила. Наметката висеше до земята зад нея и, изглежда, именно тази наметка, влачеща се по тревата, оставяше сребристата следа.
Роклята й беше изпокъсана и покрита с петна, което всъщност не бе изненадващо, но някои петна бяха пресни - тъмни, мокри участъци. Нещо капеше по тревата до нея и капките идваха от нещо, което тя стискаше здраво в лявата си ръка.
Беше плъх. Тя ядеше плъх. Ядеше го суров.
Изглежда, още не ме бе забелязала. Вече беше много близо и ако не се случеше нищо, щеше да се блъсне право в мен. Внезапно се прокашлях. Но не за да я предупредя. Беше нервно кашляне и не бях предвидил да се случва.
Тогава тя погледна нагоре към мен, повдигайки към лунната светлина лице, което бе като излязло от кошмар, лице, което не принадлежеше на жив човек. О, но тя беше жива и още как! Беше ясно от звуците, които издаваше, докато ядеше онзи плъх.
У нея обаче имаше нещо друго, което ме ужаси толкова много, че едва не припаднах на място. Очите й. Те бяха като два горещи въглена, горящи в орбитите си, две червени огнени точки.
А после тя ми заговори с глас, който беше нещо средно между шепот и грачене. Звучеше, сякаш сухи мъртви листа шумолят заедно в късен есенен вятър.
- Момче - каза тя. - Обичам момчета. Ела тук, момче.
Не помръднах, разбира се. Просто стоях там, закован на едно място. Виеше ми се свят и се чувствах замаян.
Тя продължаваше да се приближава към мен и очите й сякаш се уголемяваха. Не само очите й - цялото й тяло, като че ли набъбваше. Превръщаше се в огромен облак от тъмнина, която след броени мигове щеше да затъмни собствените ми очи завинаги.
Без да мисля, вдигнах тоягата на Прогонващия духове. Дланите и ръцете ми го направиха, не аз.
- Какво е това, момче, магическа пръчка ли? - изкряка тя. После се изкиска и пусна умрелия плъх, вдигайки двете си ръце към мен.
Тя искаше мен. Искаше кръвта ми. В пълен ужас тялото ми започна да се полюшва ту на една, ту на друга страна. Бях като крехка фиданка, раздвижена от първия полъх, от вятъра на първата буря в мрачна зима, която никога няма да свърши.