Можех да умра тогава, на брега на онази река. Нямаше кой да ми помогне, а се чувствах безсилен да си помогна сам.
Но внезапно то се случи...
Тоягата на Прогонващия духове не беше магическа пръчка, но притежаваше повече от един вид магия. Ръцете ми задействаха нещо специално, движейки се дори по-бързо, отколкото можех да мисля.
Те повдигнаха тоягата и замахнаха силно с нея, нанасяйки на вещицата ужасен удар отстрани по главата.
Тя издаде нещо като грухтене и падна странично в реката. Разнесе се силен плясък и тя потъна право под водата, но се появи много близо до брега на около пет-шест крачки надолу по течението. Отначало си помислих, че с нея е свършено, но за мой ужас лявата й ръка се показа от водата и се вкопчи в туфа трева. После другата ръка посегна към брега и тя с усилие започна да се измъква от водата.
Знаех, че трябва да направя нещо, преди да е твърде късно. Затова, използвайки цялата сила на волята си, се заставих да пристъпя към нея, докато тя извличаше още тялото си на брега.
Когато се приближих достатъчно, направих нещо, което още си спомням и сега. Все още ми се присънват кошмари за това. Но какъв избор имах? Или тя, или аз. Само един от нас щеше да оцелее.
Прободох вещицата с края на тоягата. Мушнах я силно и продължих да я мушкам, докато тя накрая се свлече от брега и течението я отнесе в тъмнината.
Но все още не всичко бе свършило. Ами ако успееше да се измъкне от водата по-надолу по течението? Все още можеше да отиде в къщата на Костеливата Лизи. Трябваше да се погрижа това да не се случи. Знаех, че е погрешно да я убивам и че един ден тя вероятно щеше да се върне, по-силна от всякога, но нямах сребърна верига, затова не можех да я окова. Това, което имаше значение, беше настоящето, а не бъдещето. Колкото и трудно да беше, знаех, че трябва да последвам реката и да навляза в дърветата.
Много бавно тръгнах по протежение на речния бряг, като спирах на всеки пет-шест крачки да се ослушам. Всичко, което чувах, беше вятърът, който въздишаше слабо из клоните горе. Беше много тъмно, само от време на време някой тъничък лъч лунна светлина успяваше да проникне през балдахина от листа, всеки лъч - подобен на дълго сребърно копие, забито в земята.
Третия път, когато спрях, се случи. Нямаше предупреждение. Не чух нищичко. Просто го почувствах. Една ръка се плъзна нагоре по ботуша ми и преди да успея да се отместя, сграбчи здраво левия ми глезен.
Почувствах силата в тази хватка. Усещането беше, сякаш някой смазва глезена ми. Когато погледнах надолу, видях само чифт червени очи, отправени злобно към мен от тъмнината. Ужасен, сляпо забих тоягата надолу към невидимата ръка, която се бе вкопчила в глезена ми.
Бях твърде закъснял. Ръката дръпна силно глезена ми и паднах на земята. Ударът от падането изкара целия въздух от тялото ми. Което беше по-лошо - тоягата излетя от ръката ми, оставяйки ме беззащитен.
Лежах там в продължение на миг-два, опитвайки се да си поема дъх, докато почувствах как ме повличат към брега на реката. Когато чух плис-кането, разбрах какво става. Майка Молкин ме използваше, за да се извлече от реката. Краката на вещицата се мятаха буйно във водата и разбрах, че ще се случи едното от две неща: тя или ще успее да се измъкне, или аз ще свърша в реката с нея.
Отчаяно опитващ се да се измъкна, се претърколих на лявата си страна, като извих глезена си, за да се отдръпна. Тя продължаваше да упорства, затова се претърколих отново и спрях с лице, притиснато към влажната пръст. Тогава видях тоягата, с по-дебелия й край, лежащ в лъч лунна светлина. Беше твърде далече да я стигна, на около три-четири крачки.
Търкулнах се към нея. Търкулнах се отново и отново, забивайки пръстите си в меката земя, извивайки тялото си като тирбушон. Майка Молкин стискаше здраво глезена ми, но не можеше да стори друго. Долната половина от тялото й още беше във водата, така че въпреки голямата си сила тя не можеше да ми попречи да се претърколя и да я повлека през водата след мен.
Най-после стигнах до тоягата и мушнах силно с нея вещицата. Но собствената й ръка се появи на лунната светлина и улови другия край.
Тогава си помислих, че всичко е приключило. Помислих си, че с мен е свършено, но за моя изненада Майка Молкин внезапно нададе много силен писък. Цялото й тяло се вдърви, а очите й се завъртяха в орбитите. После тя издаде дълга, дълбока въздишка и застина напълно неподвижно.