Стори ми се, че двамата лежахме там на речния бряг дълго време. Само моите гърди се повдигаха и спускаха, докато поемах въздух на големи, дълбоки глътки. Майка Молкин изобщо не помръдваше. Когато най-сетне го стори, не беше, за да си поеме дъх. Много бавно, едната ръка пусна глезена ми, а другата освободи тоягата и вещицата се плъзна надолу по брега в реката, влизайки във водата само с лек плисък. Не знаех какво се бе случило, но тя беше мъртва - сигурен бях в това.
Гледах как течението отнася тялото й от брега и го запраща право в средата на реката. Все още осветена от луната, главата й потъна. Беше си отишла. Беше си отишла и бе мъртва.
Глава 10
Горкият Били
След това почувствах такава слабост, че паднах на колене и след броени минути започна да ми се гади - толкова силно, колкото не ми се беше гадило никога преди. Напъвах се отново и отново, дори когато от устата ми вече не излизаше нищо освен жлъчка, напъвах се, докато усетих вътрешностите си разкъсани и сгърчени.
Най-накрая пристъпът свърши и успях да се изправя. Дори тогава мина дълго време, преди дишането ми да се нормализира, а тялото ми да спре да трепери. Просто исках да се върна в къщата на Прогонващия духове. Нима не бях направил достатъчно за една нощ?
Но не можех - детето беше в къщата на Лизи. Това ми подсказваха инстинктите ми. Детето беше в плен на вещица, способна на убийство. Следователно нямах избор. Нямаше никой друг освен мен и ако аз не помогнех, кой тогава? Трябваше да се отправя към къщата на Костеливата Лизи.
От запад се надигаше буря, тъмна назъбена редица от облаци, които се впиваха като зъби в звездите. Вече съвсем скоро щеше да завали, но когато се отправих надолу по хълма към къщата, луната още се виждаше - пълна луна, толкова голяма, каквато не помнех да е била някога.
Тя хвърляше сянката ми пред мен, докато вървях. Гледах я как расте и ми се струваше, че колкото повече се приближавах до къщата, толкова по-голяма ставаше сянката. Бях вдигнал качулката си и носех тоягата на Прогонващия духове в лявата си ръка, така че сянката сякаш вече не беше моя. Тя продължи пред мен, докато падна върху къщата на Костеливата Лизи.
Тогава хвърлих поглед назад, почти очаквайки да видя Прогонващия духове, застанал зад мен. Нямаше го. Беше просто трик на светлината. Затова продължих, докато минах през отворената порта и влязох в двора.
Спрях за миг пред входната врата, за да помисля. Ами ако беше твърде късно и детето беше вече мъртво? Или ако изчезването му нямаше нищо общо с Лизи и само напразно се излагах на опасност? Умът ми продължаваше да разсъждава, но точно както и на брега на реката тялото ми знаеше какво да прави. Преди да успея да я спра, лявата ми ръка потропа силно три пъти с тоягата по дървото.
За няколко мига цареше тишина, последвана от звука на стъпки и внезапно прокраднала се тъничка ивица светлина под вратата.
Когато вратата бавно се люшна и се отвори, отстъпих назад. За мое облекчение беше Алис. Държеше фенер на равна височина с главата си, така че едната половина от лицето й беше осветена, докато другата беше в мрак.
- Какво искаш? - попита тя с глас, изпълнен с гняв.
- Знаеш какво искам - отвърнах. - Дойдох за детето. За детето, което сте откраднали.
- Не ставай глупак - изсъска тя. - Върви си, преди да е твърде късно. Отидоха да се срещнат с Майка Молкин. Може да се върнат всеки момент.
Внезапно заплака дете - тъничък хленч, идващ отнякъде в къщата. Така че се проврях покрай Алис и влязох вътре.
В тесния коридор потрепваше само една-единствена свещ, но самите стаи тънеха в тъмнина. Свещта беше необикновена - никога преди не бях виждал такава, направена от черен восък, - но въпреки това я грабнах и оставих слухът ми да ме насочи към правилната стая.
Отворих внимателно вратата. В стаята нямаше мебели, а детето лежеше на пода върху купчина слама и парцали.
- Как се казваш? - попитах, полагайки всички усилия да се усмихна. Подпрях тоягата си на стената и се приближих.
Детето спря да плаче и с олюляване се изправи на крака, бе с много широко отворени очи.
- Не се тревожи. Няма нужда да се плашиш - казах, опитвайки се да придам на гласа си възможно най-успокояващ тон. - Ще те заведа у дома при майка ти.
Сложих свещта на пода и вдигнах детето. То миришеше толкова лошо, колкото и останалата част от стаята, и беше изстинало и мокро. Гушнах го с дясната си ръка и го увих възможно най-добре с наметалото си.
Изведнъж детето проговори.
- Аз съм Томи - каза то. - Аз съм Томи.
- Е, Томи - казах, - имаме едно и също име. И аз се казвам Томи. Вече си в безопасност. Отиваш си у дома.