С тези думи взех тоягата си, влязох в коридора и излязох през предната врата. Алис стоеше в двора близо до портата. Фенерът беше угаснал, но луната още светеше и когато тръгнах към Алис, хвърли сянката ми върху стената на обора - огромна сянка, десет пъти по-голяма от мен.
Опитах се да подмина Алис, но тя застана точно на пътя ми, така че бях принуден да спра.
- Не се меси! - предупреди тя с глас, който беше почти ръмжене; зъбите й проблеснаха бели и остри на лунната светлина. - Това изобщо не ти влиза в работата.
Не бях в настроение да губя време в спорове с нея и когато тръгнах право към Алис, тя не се опита да ме спре. Отстъпи назад, за да се махне от пътя ми, и се провикна след мен:
- Ти си глупак. Върни го, преди да е станало твърде късно. Ще те проследят. Никога няма да се измъкнеш.
Не си направих труда да отговоря. Дори не погледнах назад. Минах през портата и започнах да се изкачвам, за да се отдалеча от къщата.
Тогава заваля дъжд, силен и проливен, право в лицето ми. Беше от онзи дъжд, който татко наричаше „мокър дъжд“. Разбира се, всеки дъжд е мокър, но някои видове, изглежда, наистина успяват да те измокрят до кости по-добре и по-бързо от други. Този беше възможно от най-мокрите и аз се отправих обратно към къщата на Прогонващия духове, колкото можех по-бързо.
Не бях сигурен дали дори там ще съм на сигурно място. Ами ако Прогонващия духове наистина беше мъртъв? Дали богъртът щеше все още да пази къщата и градината му?
Вече имах по-неотложни тревоги. Започнах да усещам, че ме преследват. Първия път, когато го почувствах, спрях и се ослушах, но нямаше нищо освен воя на вятъра и дъжда, който плющеше в дърветата и барабанеше по земята. Освен това не можех да видя кой знае какво, защото вече беше много тъмно.
Така че продължих с още по-големи крачки, надявайки се, че все още вървя в правилната посока. Веднъж се озовах срещу гъст, висок жив плет от глог и трябваше да направя дълго отклонение, за да намеря проход, като през цялото време чувствах, че опасността зад мен се приближава. Точно след като бях минал през малка гора, разбрах със сигурност, че там имаше някой. Изкачвайки се по един хълм, спрях да си поема дъх близо до билото му. Дъждът беше отслабнал за момент и погледнах отново надолу в тъмнината, към дърветата. Чух пукането и чупенето на клонки. Някой се движеше много бързо през гората към мен, без да го е грижа къде стъпва.
От хребета на хълма погледнах назад още веднъж. Първата мълния освети небето и земята отдолу и видях как две фигури излизат от дърветата и започват да се изкачват по склона. Едната беше женска, другата -със силуета на мъж, едър и снажен.
Когато гръмотевицата изтрещя отново, Томи започна да плаче.
- Не обичам гръмотевици! - изхленчи той. - Не обичам гръмотевици!
- Бурите не могат да те наранят, Томи - казах му, знаейки, че не беше вярно. Те плашеха и мен. Един от чичовците ми беше ударен от мълния, когато беше навън, опитвайки се да вкара в обора няколко говеда. Умря по-късно. Не е безопасно да си навън на открито в такова време. Но макар че мълниите ме ужасяваха, от тях имаше и полза. Те ми показваха пътя - всеки ярък проблясък осветяваше пътя ми на връщане към къщата на Прогонващия духове.
Скоро и дъхът започна да засяда в гърлото ми - смесица от страх и изтощение, докато се заставях да вървя по-бързо и по-бързо, просто надявайки се, че ще сме в безопасност веднага щом влезем в градината на Прогонващия духове. Никой не се допускаше в дома на Прогонващия духове без покана - повтарях си това отново и отново, защото то беше единственият ни шанс. Само да стигнем там първи, богъртът щеше да ни защити.
Приближавах дърветата с пейката под тях, с градината, очакваща ме оттатък, когато се подхлъзнах на мократа трева. Падането не беше тежко, но Томи заплака още по-силно. След като успях да го вдигна, чух някой да тича зад мен... с крака, удрящи по земята.
Хвърлих поглед назад, мъчейки се да си поема дъх. Това беше грешка. Преследвачът ми беше на около пет-шест крачки пред Лизи и ме настигаше бързо. Отново блесна мълния и видях долната половина на лицето му. Изглеждаше, сякаш от двете страни на устата му растяха рога, а докато тичаше, той движеше главата си ту на едната, ту на другата страна. Спомних си какво бях прочел в библиотеката на Прогонващия духове за мъртвите жени, които били намерени със смазани ребра. Ако Тъск ме хванеше, щеше да стори същото и с мен.
За момент бях като вкопан на място, но той започна да надава рев точно като бик и това ме накара отново да се раздвижа. Сега почти тичах. Щях да хукна с всичка сила, ако можех, но носех Томи и бях твърде изморен, с натежали и мудни крака, дъхът стържеше в гърлото ми. Всеки момент очаквах да бъда сграбчен изотзад, но подминах пейката, където Прогонващия духове често ми даваше уроци, а после, най-сетне, се озовах под първите дървета на градината.