Но дали бях в безопасност? Ако не бях, и с двама ни беше свършено, защото нямаше начин да успея да изпреваря Тъск до къщата. Спрях да тичам и успях да направя само няколко стъпки, преди да спра напълно, опитвайки се да си поема отново дъх.
Точно в този момент нещо се отърка в краката ми. Погледнах надолу, но беше прекалено тъмно, за да видя каквото и да било. Първо почувствах натиска, после чух нещо да мърка - дълбок пулсиращ звук, от който земята под краката ми започна да вибрира. Усетих как ме отмина и продължи да се движи към края на дърветата, заставайки между нас и преследвачите ни. Сега не чувах никакво тичане, но чух нещо друго.
Представете си гневния вой на разгневен котарак, стократно усилен. Беше смесица между пулсиращо ръмжене и писък, изпълващ въздуха с предупредителния си зов, звук, който можеше да бъде чут в продължение на мили. Беше най-ужасяващият и заплашителен звук, който бях чувал някога, и тогава разбрах защо селяните никога дори не се приближаваха до къщата на Прогонващия духове. Този вик беше изпълнен със смърт.
Пресечеш ли тази граница, казваше той, ще ти изтръгна сърцето. Пресечеш ли тази граница, ще оглозгам костите ти, докато ги превърна в пихтия и кръв. Пресечеш ли тази граница, ще ти се прииска никога да не си се раждал.
Така че засега бяхме в безопасност. Досега костеливата Лизи и Тъск сигурно вече бягаха обратно надолу по хълма. Никой нямаше да е толкова глупав, че да се спречка с богърта на Прогонващия духове. Нищо чудно, че имаха нужда от мен, за да нахранят Майка Молкин с кървавите кекс-чета.
В кухнята ни очакваха гореща супа и буен огън. Увих малкия Томи в топло одеяло и му дадох малко супа. По-късно свалих няколко възглавници и му приготвих легло близо до огъня. Той заспа като пън, докато аз слушах как вятърът вие навън, а дъждът потропва по прозорците.
Нощта беше дълга, но на мен ми беше топло и удобно и се чувствах спокоен в къщата на Прогонващия духове, която беше едно от най-сигурните места по целия широк свят. Сега знаех, че нищо неканено не може дори да влезе в градината, камо ли пък да прекрачи прага. Беше по-сигурна от крепост с високи бойници и широк крепостен ров с вода. Започнах да мисля за богърта като за свой приятел и при това - много могъщ приятел.
Точно преди пладне отнесох Томи долу в селото. Мъжете вече се бяха върнали от Лонг Ридж и когато отидох в къщата на месаря, в мига щом видя детето, изнурената му намръщена гримаса се превърна в широка усмивка. Накратко обясних какво се беше случило, навлизайки само в най-необходимите подробности.
След като свърших, той се намръщи отново.
- Трябва да се справим с тях веднъж завинаги - отсече той.
Не останах дълго. След като Томи бе предаден на майка си и тя ми беше благодарила за петнайсети път, стана очевидно какво щеше да се случи. Дотогава вече се бяха събрали трийсетина мъже от селото. Някои от тях носеха тояги и здрави пръчки и мърмореха гневно за „убиване с камъни и изгаряне“.
Знаех, че нещо трябва да се направи, но не исках да бъда част от това. Въпреки всичко, което се беше случило, не можех да понеса мисълта Алис да пострада, затова отидох да се разходя по скалистите възвишения за около час, за да проясня ума си, преди бавно да се отправя обратно към къщата на Прогонващия духове. Бях решил да поседя на пейката и да се насладя на следобедното слънце, но там вече имаше някой.
Беше Прогонващия духове. В края на краищата беше невредим! До този момент бях избягвал да мисля какво да правя нататък. Искам да кажа - колко дълго щях да остана в къщата му, преди да реша, че няма да се върне? Сега всичко се беше уредило, защото той беше там, взирайки се през дърветата към мястото, от което се издигаше струйка кафяв дим. Изгаряха къщата на Костеливата Лизи.
Когато се приближих до пейката, забелязах голяма, пурпурна синина над лявото му око. Той ме видя, че поглеждам към нея и ми отправи уморена усмивка.
- В тази работа си създаваме много врагове - каза той, - и понякога трябва да имаш очи дори и на тила. И все пак нещата не се развиха твърде зле, защото сега имаме един враг по-малко близо до Пендъл, за когото да се тревожим. Седни - каза той, като потупа мястото до себе си на скамейката. - Какво си намислил? Кажи ми какво става тук напоследък. Започни от началото и свърши накрая, без да пропускаш нищо.