Когато наближих оградата със стъпалата, видях някой да стои точно досами дърветата близо до горния край на тясната уличка. Когато осъзнах, че беше Алис, сърцето ми заби по-бързо. Какво правеше тя тук? Защо не беше отишла в Пендъл? И ако тя беше още тук, как стояха нещата с Лизи?
Забавих ход, но трябваше да мина покрай нея, за да стигна до селото. Можех да се върна и да хвана по-дълъг маршрут, но не исках да й доставям удоволствието да си мисли, че ме е страх от нея. Дори така, след като се прехвърлих през оградата, останах от лявата страна на уличката, придържайки се плътно към високия жив плет от глог, точно до ръба на дълбоката канавка, която се простираше по дължината му.
Алис стоеше в полумрака и само върховете на острите й обувки се подаваха на слънчевата светлина. Направи ми знак да се приближа, но аз се държах на разстояние, оставайки на цели три крачки от нея. След всичко случило се ни най-малко й нямах доверие, но все пак се радвах, че не беше изгорена или пребита с камъни.
- Дойдох да се сбогувам - каза Алис, - и да те предупредя: никога да не минаваш близо до Пендъл. Там отиваме. Лизи има роднини, които живеят там.
- Радвам се, че си се измъкнала - казах, като спрях и се обърнах така, че да гледам право към нея. - Видях дима, когато изгаряха къщата ви.
- Лизи знаеше, че идват - отвърна Алис, - така че се измъкнахме много преди това. Теб обаче не те подуши, нали? Въпреки това знае какво си направил на Майка Молкин, но разбра едва след като се случи. Изобщо не те подуши и това я тревожи. И каза, че сянката ти имала странен мирис.
Разсмях се гласно на това. Искам да кажа, беше безумно. Как можеше една сянка да има мирис?
- Не е смешно - рече обвинително Алис. - Няма нищо за смях. Тя подуши сянката ти само върху стената на обора. Аз всъщност я видях и изобщо не беше наред. Луната показа истината за теб.
Внезапно тя дойде две крачки по-близо, пристъпвайки в слънчевата светлина, после се надвеси леко напред и ме подуши.
-Наистина миришеш странно - каза, сбръчквайки нос. Отстъпи бързо назад и внезапно доби изплашено изражение.
Усмихнах се и възприех дружелюбния си тон.
- Виж - казах, - не отивай в Пендъл. Без тях си по-добре. Те са лоша компания.
- За мен лошата компания няма значение. Няма да ме промени, нали? Аз вече съм лоша. Лоша отвътре. Няма да повярваш каква съм била и какви неща съм направила. Съжалявам - каза тя. - Отново бях лоша. Просто не съм достатъчно силна, за да кажа „не“...
Внезапно, твърде късно, осъзнах истинската причина за страха върху лицето на Алис. Не бях аз този, от когото се плашеше. А от онова, което стоеше точно зад мен.
Нищо не бях видял и нищо не бях чул. Когато успях, вече беше твърде късно. Без предупреждение празният чувал беше изтръгнат от ръката ми и метнат върху главата и раменете ми и всичко потъмня. Силни ръце ме сграбчиха, притискайки ръцете ми отстрани до тялото. Борих се в продължение на няколко мига, но бе безполезно - вдигнаха ме и ме понесоха с такава лекота, както работник във ферма носи чувал с картофи. Докато ме носеха, чух гласове - гласът на Алис, а после глас на жена. Предположих, че беше Костеливата Лизи. Онзи, който ме носеше, само изсумтя, така че това трябва да бе Тъск.
Алис ме беше подмамила в капан. Всичко беше внимателно планирано. Сигурно се бяха крили в канавката, когато заслизах надолу по хълма от къщата.
Бях уплашен, по-уплашен от когато и да било преди в живота си. Искам да кажа - бях убил Майка Молкин, а тя беше баба на Лизи. Така че какво ли щяха да ми направят сега?
След около час ме пуснаха на земята толкова тежко, че ми изкараха целия въздух от дробовете.
В мига, щом можех отново да дишам, започнах да се боря да се освободя от чувала, но някой ме удари два пъти по гърба - удари ме толкова силно, че останах съвсем неподвижен. Бих направил всичко, за да избегна нов подобен удар, така че лежах там, едва осмелявайки се да дишам, докато острото болезнено усещане бавно затихна до тъпа болка.
Тогава ме вързаха с въже, като го пристегнаха върху чувала, около ръцете и главата ми, и го вързаха здраво на възел. После Лизи каза нещо, което ме смрази до кости.
- Готово, вързахме го достатъчно сигурно. Вече можеш да започваш да копаеш.
Лицето й се приближи до моето, така че можах да усетя противния й дъх през брезента на чувала. Беше като дъха на куче или котка.
- Е, момче - каза тя. - Какво е чувството да знаеш, че никога повече няма да видиш дневната светлина?
Когато чух далечния звук от копаене, започнах да треперя от страх. Спомних си разказа на Прогонващия духове за жената на миньора, особено най-ужасната част от всичко, когато тя беше лежала там парализирана, без да може да извика, докато съпругът й копаел гроба й. Сега това щеше да се случи на мен. Щях да бъда погребан жив и бих сторил всичко само за да зърна отново дневната светлина, дори за миг.