Забавих се и подсуших всички съдове до един - след като така и така ме беше спипал да го правя, можех със същия успех да довърша работата. Освен това прасетата смърдяха и не очаквах с особено желание работата, която Джак ми беше възложил.
- Не забравяй книгата - напомних на Алис, докато отварях вратата на излизане, но тя само ми се усмихна странно.
Успях да говоря отново с Алис насаме чак късно същата нощ, след като Джак и Ели си бяха легнали. Мислех, че ще трябва да посетя отново стаята й, но вместо това тя слезе в кухнята, носейки книгата, и се разположи в люлеещия се стол на мама, близо до жаравата от огъня.
- Добре си се справил с онези тигани, спор няма. Сигурно отчаяно искаш да разбереш какво пише тук вътре - каза Алис, като почука по гръбчето на книгата.
- Ако Тя се върне, искам да съм готов. Трябва да знам какво мога да направя. Прогонващия духове каза, че Тя вероятно ще е уика. Познато ли ти е това?
Очите на Алис се разшириха и тя кимна.
- Така че трябва да бъда готов. Ако в тази книга има нещо, което може да помогне, трябва да знам за него.
- Този свещеник не е като другите - каза Алис, като протегна книгата към мен. - Доста си разбира от работата. На Лизи това щеше да й хареса повече от кексчетата в полунощ.
Пъхнах книгата в джоба на бричовете си и придърпах едно столче от другата страна на огнището, обърнато към онова, което беше останало от огъня. После започнах да разпитвам Алис. Отначало се оказа трудна работа. Тя не склони доброволно да каже нещо съществено, а онова, което успях да измъкна от нея, само ме накара да се почувствам много по-зле.
Започнах със странното заглавие на книгата: „Прокълнатите, замаяните и отчаяните“. Какво означаваше? Защо книгата се наричаше така?
- Първата дума е просто свещенически дрънканици - каза Алис, като изви неодобрително надолу ъгълчетата на устата си. - Те просто използват тази дума за хора, които виждат нещата различно. За хора като майка ти, които не ходят на църква и не казват правилните молитви. Хора, които не са като тях. Хора, които си служат с лявата ръка - обясни тя, отправяйки ми многозначителна усмивка.
Втората дума е от по-голяма полза - продължи Алис. - Тяло, което е току-що обсебено, има лошо чувство за равновесие. Непрекъснато пада. Отнема време, разбираш ли, обсебващият, който е влязъл вътре, за да се намести удобно в новото си тяло. Това е като да се опитваш да ходиш с чифт нови обувки. Освен това стават злонравни. Може да нападне някой спокоен и кротък човек без предупреждение. Така че това е още един начин към истината.
После, колкото до третата дума, това е лесно. Вещица, която някога е имала здраво човешко тяло, отчаяно копнее да се всели в ново. И веднъж щом успее, отчаяно иска да го задържи. Няма да го предаде без борба. Ще стори всичко. Абсолютно всичко. Затова обсебените са толкова опасни.
- Ако дойде тук, коя ще е жертвата? - попитах. - Ако е уика, кого би се опитала да обсеби? Аз ли ще съм? Ще се опита ли да ми навреди по този начин?
- Би го сторила, ако може - рече Алис. - Обаче не е лесно, понеже си такъв, какъвто си. Ще й се да използва и мен, но няма да й дам този шанс. Не, ще се прицели в най-лесната жертва. В най-слабия.
- Бебето на Ели?
- Не, то не й върши работа. Ще трябва да го изчака да порасне напълно. Майка Молкин никога не е била особено търпелива, а от това, че е била хваната в капан в ямата на Стария Грегъри, сигурно е станала още по-лоша. Ако идва да нарани теб, първо ще си намери едно силно здраво тяло.
- Тогава Ели? Ще избере Ели?
- Ама ти нищо ли не схващаш? - сопна се Алис, клатейки невярващо глава. - Ели е силна. С нея ще е трудно. Не, мъжете са много по-лесни. Особено мъж, чието сърце винаги управлява ума му. Някой, който може да изпадне в пристъп на гняв, без дори да помисли.
- Джак?
- Със сигурност ще е Джак. Помисли си какво ще бъде да те преследва едрият силен Джак. Но книгата е права за едно. Тяло, което е току-що обсебено, е по-лесно за обуздаване. То е отчаяно, но и замаяно.
Извадих тефтера си и записах всичко, което ми се стори важно. Алис не говореше толкова бързо като Прогонващия духове, но след малко набра скорост и не след дълго китката вече ме наболяваше. Когато въпросът опря до истински важната задача - как да се справим с обсебените, - на много места се напомняше, че истинската душа все още е затворена в тялото. Така че нараниш ли тялото, нараняваш и невинната душа. Затова, просто да убиеш тялото, за да се отървеш от обсебилия го, беше равносилно на убийство.