Точно тогава видях светлина по пътя. Към фермата приближаваше двуколка. Дали беше мама? За няколко мига надеждата ми се усили. Но когато двуколката наближи портата на фермата, чух висока дрезгава кашлица, звук от насъбрала се в нечие гърло храчка, и после някой се изплю. Беше просто Зурлата, касапинът, който колеше прасетата. Предстоеше му да се справи с пет от най-едрите ни космати прасета. Веднъж мъртво, всяко едно от тях трябваше да бъде добре остъргано, така че той започваше отрано.
Никога не ми е причинявал нищо лошо, но винаги се радвах като си свършеше работата и си тръгнеше. Мама също никога не го е харесвала. Беше й неприятно как той непрекъснато плюе храчки където му падне.
Беше едър мъж, по-висок дори от Джак, с възлести мускули на ръцете над лактите. Мускулите бяха необходими за работата, която вършеше. Някои прасета тежаха повече от човек и се бореха като луди да избегнат ножа. Имаше обаче една част от Зурлата, която доста се бе отпуснала. Ризите вечно му бяха къси, с разкопчано най-долно копче, и тлъстото му, бяло, космато шкембе провисваше над кафявата кожена престилка, която носеше, за да не се наквасят панталоните му с кръв. Едва ли беше на повече от трийсет, но косата му беше рядка и сплъстена.
Разочарован, че това не беше мама, аз го загледах как откача фенера от двуколката и започва да разтоварва инструментите си. Той се приготви за работа в предния край на обора, точно до кочината.
Бях пропилял достатъчно време и понечих да се прехвърля през оградата в гората, когато с крайчеца на окото си забелязах движение на склона отдолу. Една сянка се отправяше към мен, бързайки към прелеза в оградата в далечния край на северното пасбище.
Беше Алис. Не исках да ме следва, но беше по-добре да се справя с нея сега, отколкото по-късно, затова седнах върху разграничителната ограда и я зачаках да стигне до мен. Не ми се наложи да чакам дълго, защо-то тя тичаше през целия път нагоре по хълма.
Тя не се приближи чак толкова, а остана на девет или десет крачки разстояние, с ръце на хълбоците, опитвайки се да си поеме дъх. Огледах я от горе до долу, виждайки отново черната рокля и островърхите обувки. Сигурно я бях събудил, когато бях хукнал надолу по стълбите и за да стигне до мен толкова скоро, сигурно се беше облякла бързо и ме бе последвала веднага.
- Не искам да говоря с теб - провикнах се отсреща към нея. От нервност гласът ми беше по-треперлив и по-висок от обикновено. - И не си губи времето да ме преследваш. Ти си получи шанса, така че от сега нататък е по-добре да стоиш надалече от Чипъндън.
- По-добре ще е да говориш с мен, ако знаеш какво е добро за теб -рече Алис. - Скоро ще е твърде късно, така че има нещо, което е по-добре да узнаеш. Майка Молкин е вече тук.
- Знам това - казах. - Видях я.
- Не само в огледалото обаче. Не е само това. Тя се е върнала там, някъде вътре в къщата - каза Алис, като посочи обратно надолу по хълма.
- Казах ти, зная това - рекох гневно. - Лунната светлина ми показа пътеката, която е направила, а когато се качих горе да ти кажа това, какво открих, ти вече говореше с нея и вероятно не за първи път.
Спомних си първата нощ, когато се качих в стаята на Алис и й дадох книгата. Докато влизах вътре, свещта още пушеше пред огледалото.
- Вероятно ти си я довела тук - обвиних я. - Казала си й къде съм.
- Това не е вярно - каза Алис с гняв в гласа, който можеше да се мери с моя. Приближи се на около три стъпки до мен. - Подуших я, наистина, и използвах огледалото, за да я видя къде е. Не разбрах, че е толкова близо, нали? Тя беше прекалено силна за мен, така че не можех да се отскубна. Късмет е, че влезе точно тогава. Късмет е за мен, че счупи онова огледало.
Исках да вярвам на Алис, но как можех да й имам доверие? Когато тя се приближи на две крачки, аз почти се обърнах, готов да скоча на тревата от другата страна на оградата.
- Връщам се в Чипъндън да доведа господин Грегъри - казах й. -Той ще знае какво да прави.
- Няма време за това - рече Алис. - Когато се върнеш, ще е твърде късно. Трябва да мислим за бебето. Майка Молкин иска да те нарани, но ще е жадна за човешка кръв. Най-много й харесва младата кръв. Това я прави най-силна.
Страхът ми ме бе накарал да забравя за бебето на Ели. Алис бе права. Вещицата нямаше да иска да го обсеби, но със сигурност щеше да иска кръвта му. Когато се върнех с Прогонващия духове, щеше да е твърде късно.
- Но какво мога да направя? - попитах. - Какъв шанс имам срещу Майка Молкин?