- Добре, значи едно нещо изяснихме. Ще си имаме работа с мъртвите от време на време, така че не е зле да свикнеш с тях. Както и да е, да потегляме. Доста път ни чака. Дръж, от сега нататък ще носиш това.
Прогонващия духове ми подаде голямата си кожена торба и без да погледне назад, се отправи нагоре по хълма. Последвах го през билото, после надолу през дърветата към пътя, който беше далечна сива резка, лъкатушеща на юг през зелените и кафяви кръпки на нивите.
- Пътувал ли си много, момче? - провикна се Преследващия духове през рамо. - Виждал ли си много от Графството?
Казах му, че никога не съм се отдалечавал на повече от шест мили от татковата ферма. Посещенията до местния пазар бяха най-големите пъ-тувания, които бях предприемал.
Гонещия духове промърмори нещо под нос и поклати глава... Досетих се, че не беше твърде доволен от отговора ми.
- Е, пътешествията ти започват днес - рече той. - Отправяме се на юг към едно село на име Хоршоу. На съвсем малко повече от петнайсет мили по права линия е и трябва да сме там, преди да се стъмни.
Чувал бях за Хоршоу. Миньорско селце, притежаващо най-големите въглищни залежи в Графството, откъдето идваше добивът на десетки мини наоколо. Никога не бях очаквал да отида там и се чудех каква ли работа можеше да има Прогонващия духове на подобно място.
Той вървеше яростно и упорито, с големи крачки, които не му костваха никакви усилия. Едва смогвах да не изоставам, освен че носех собственото си вързопче с дрехи и други вещи. Сега в мен беше и торбата му, която сякаш ставаше по-тежка с всяка минута. После, просто за да станат нещата още по-лоши, заваля дъжд.
Около час преди пладне Прогонващия духове внезапно спря. Обърна се и се вгледа сурово в мен. Вече бях изостанал с десет крачки. Ходилата ме боляха и дори леко накуцвах. Пътят не беше много повече от изровена пътека, която бързо се превръщаше в кал. Точно когато го настигнах, си ударих палеца, подхлъзнах се и за малко не изгубих равновесие.
Той изцъка с език.
- Да не ти се зави свят, момче? - попита.
Поклатих глава. Исках да дам на ръката си почивка, но не ми се струваше правилно да оставя торбата му долу в калта.
- Това е добре - рече Прогонващия духове с едва доловима усмивка... А дъждът капеше от ръба на качулката му върху неговата брада. -Никога не се доверявай на замаян човек. Това е нещо, което си струва да помниш.
- Не съм замаян - възразих.
-Нима? - попита Прогонващия духове, повдигайки рунтавите си вежди. - Тогава трябва да е заради ботушите ти. Няма да са ти от голяма полза в тази работа.
Ботушите ми бяха същите като тези на татко и Джак, достатъчно здрави и подходящи за калта и животинския тор в стопанския двор, но такива, които изискват доста свикване. Един нов чифт обикновено ти костваше две седмици мазоли, преди краката ти да се нагодят.
Погледнах надолу към тези на Прогонващия духове. Бяха изработени от здрава, качествена кожа и имаха двойно удебелени подметки. Сигурно струваха цяло състояние, но предполагам, че за човек, който ходи много, си струваха всяко пени. Огъваха се, докато ходеше, и просто разбрах, че са били удобни още от първия миг, в който ги е обул.
- Хубавите ботуши са важни в тази работа - отбеляза Прогонващия духове. - Не разчитаме нито на човек, нито на животно да ни отведе къде-то трябва да отидем. Ако разчиташ на собствените си два крака, те няма да те изоставят. Тъй че ако накрая реша да те приема, ще ти взема чифт ботуши точно като моите. Дотогава просто ще трябва да се справяш как-то можеш.
По пладне спряхме за кратка почивка, подслонявайки се от дъжда в изоставен навес за добитък. Прогонващия духове извади парче плат от джоба си и го разгъна. Показа се голяма буца кашкавал.
Отчупи малко и ми го подаде. Виждал бях и по-лошо, а и бях гладен, така че го погълнах лакомо. Прогонващия духове хапна само едно малко парче, преди да увие отново останалото и да го пъхне обратно в джоба си.
Щом се измъкнахме от дъжда, той отметна качулката си назад, така че за първи път успях да го видя както трябва. Ако не броим брадата, обгръщаща цялото му лице, и очите на палач, най-забележителната му черта беше носът, сурово очертан и остър, с извивка, наподобяваща птичи клюн. Устата, когато бе затворена, почти се скриваше от мустаците и брадата. Самата брада ми се беше сторила сива на пръв поглед, но когато погледнах по-внимателно, опитвайки се да бъда възможно най-ненатрап-чив, така че той да не забележи, видях, че там сякаш избликваха повечето цветове на дъгата. Имаше нюанси на червено, черно, кафяво и очевидно много сиво, но, както осъзнах по-късно, всичко зависеше от светлината.