Алис беше тази, която се отдръпна. Измъкна длан от моята, а после докосна ръката ми там, където ноктите й ме бяха порязали в нощта, ко-гато унищожихме Майка Молкин. Белезите се виждаха ясно на сиянието от разжарените въглени.
- Оставих клеймото си върху теб - каза тя с усмивка. - Никога няма да избледнее.
Помислих си, че това е странно изказване и не бях сигурен какво имаше предвид тя. У дома поставяхме клеймо на добитъка. Правехме го, за да покажем, че принадлежи на нас и да попречим на залутали се говеда и крави да се смесят с животни от съседните ферми. Така че как можех да принадлежа на Алис?
На следващия ден слязохме в голяма равна низина. Част от нея беше покрита с торф и най-лошите участъци представляваха влажно тресавище, но в крайна сметка успяхме да го прегазим и да се доберем до Сто-мин. Така и не видях лелята, защото тя не пожела да излезе и да говори с мен. И все пак се съгласи да приеме Алис, така че не можех да се оплача.
Наблизо имаше голяма, широка река и преди да тръгна за Чипъндън, слязохме по брега й чак до морето. Не ме омая особено. Беше сив, ветровит ден и водата блестеше със същия цвят като небето, а вълните - високи и бурни.
- Тук ще ти е добре - казах, опитвайки се да бъда весел. - Ще е хубаво, когато грее слънце.
- Просто трябва да се възползвам възможно най-добре от него - каза Алис. - Не може да е по-зле от Пендъл.
Внезапно отново ми домъчня за нея. Понякога се чувствах самотен, но поне можех да си говоря с Прогонващия духове. Алис дори не познаваше истински леля си, а бурното море придаваше на всичко мрачен и студен вид.
- Виж, Алис, не очаквам да се видим отново, но ако някога имаш нужда от помощ, опитай се да ми пратиш вест - предложих.
Предполагам, че казах това, защото Алис беше най-близкото нещо до приятел, което имах. А като обещание съвсем не прозвуча толкова глупаво като първото, което й бях дал. Всъщност не се обвързвах да направя каквото и да било. Следващия път, когато ме помолеше за нещо, щях първо да говоря с Прогонващия духове.
За моя изненада Алис се усмихна и в очите й имаше странно изражение. То ми напомни казаното веднъж от татко - че понякога жените знаят неща, които не са известни на мъжете - и когато заподозреш това, никога не бива да питаш какво си мислят.
- О, пак ще се срещнем - каза Алис. - Няма съмнение.
- Сега ще трябва да тръгвам - казах, обръщайки се да си вървя.
- Ще ми липсваш, Том - каза Алис. - Без теб няма да е същото.
-И ти ще ми липсваш, Алис - казах и й се усмихнах.
Щом думите излязоха от устата ми, си помислих, че ги бях изрекъл просто от вежливост. Но не бях вървял и десет минути, когато осъзнах, че съм грешал.
Бях обмислил наистина всяка дума и вече се чувствах самотен...
Написах по-голямата част от това по памет, но част от него преписах от тефтера и от дневника си. Сега съм обратно в Чипъндън и Прогонващия духове е доволен от мен. Смята, че напредвам много добре.
Костеливата Лизи е в ямата, в която Прогонващия духове по-рано държеше Майка Молкин. Решетките са изправени и тя със сигурност няма да получи никакви среднощни кексчета от мен. Колкото до Тъск - той е заровен в дупката, която изкопа за мой гроб.
Клетият Били Брадли е отново в гроба си извън черковния двор в Лейтън, но поне сега си има палци. Нищо от това не е приятно, но това е нещо, което просто си върви с работата. Или ти харесва, или го преглъщаш, както казва татко.
Има нещо друго, което трябва да ви кажа. Прогонващия духове е съгласен с това, което мама каза. Мисли, че зимите стават по-дълги и че тъмнината набира сили. Сигурен е, че работата става все по-тежка и по-тежка.
Така че, като имам това предвид, просто ще продължавам да уча и да усвоявам - както ми каза мама веднъж, - никога не знаеш точно какво можеш да направиш, докато не опиташ. Така че ще опитам. Ще се постарая възможно най-много, защото искам тя да се гордее истински с мен.
Сега съм просто чирак, но един ден ще съм Прогонващия духове.
Томас Дж. Уорд
