Тес Геритсън
Чиракът
На Терина и Майк
Благодарности
Докато пишех тази книга, ме насърчаваше прекрасен екип, предлагаше ми съветите си и ми даваше емоционалната „храна“, от която се нуждаех, за да продължавам напред. Много, много благодаря на моя агент, приятелка и попътна светлина Мег Рули, на Джейн Бърки, Дон Клиъри и прекрасните хора в „Джейн Ротроузън ейджънси“. Дължа благодарности също така на моя превъзходен редактор Линда Мароу, на Джина Сентрело за непомръкващия й ентусиазъм, на Луис Мендес, задето ме поддържаше във форма, и на Гили Хейлпарн и Мари Кулман, задето ме поддържаха по време на тъжните, мрачни дни след 11 септември и ме отведоха в безопасност до дома ми. Благодаря и на Питър Марс за информацията, която ми даде за бостънската полиция, и на Селина Уокър, която с позитивизма си ме отведе „до другия край на езерото“.
И най-накрая, най-дълбока благодарност на съпруга ми Джейкъб, който знае колко е трудно да живееш с писателка… и въпреки това остава до мен.
Пролог
Днес наблюдавах как умира човек. Стана съвсем неочаквано и все още не мога да се начудя на факта, че тази драма се разигра буквално в краката ми. Толкова много от това, което минава за възбуда в нашия живот, не може да бъде предвидено, затова трябва да се научим да се наслаждаваме на спектаклите, когато дойдат, и да ценим редките сензационни мигове, прекъсващи от време на време монотонния ход на живота. А дните ми тук наистина се точат бавно, в този свят зад стени, където хората са просто числа и ни отличават не по имената, не по дадените ни от Бог таланти, а според характера на нашите закононарушения. Ние се обличаме еднакво, ядем едно и също, четем едни и същи оръфани книги от една и съща затворническа количка. Всеки ден е като останалите. И тогава някакъв потресаващ инцидент ни напомня, че животът може да бъде като игра на зарове.
Така стана днес, на втори август, един великолепен горещ и слънчев ден, точно каквито ги обичам. Докато другите се потят и се мъкнат като летаргичен добитък аз стоя в центъра на двора за физически занимания, вдигнал лице към слънцето като гущер, попивайки топлината. Очите ми са затворени, затова не виждам забиването на ножа, нито виждам как мъжът залита назад и пада. Но чувам възбудените гласове и отварям очи.
В ъгъла на двора лежи окървавен човек. Всички отстъпват назад и лицата им се превръщат в обичайните маски на безразличие, говорещи „нищо не съм видял, нищо не знам“.
Само аз тръгвам към падналия.
За миг заставам до него и го гледам. Очите му са отворени и изразителни; едва ли за него аз съм нещо повече от черен контур на фона на яркото небе. Той е млад, със светлоруса коса, брадата му е незабележимо по-гъста от пух. Отваря уста и от нея излиза розова пяна. На гърдите му се появява червено петно и се уголемява.
Коленича край него и раздирам с един замах ризата му, оголвам раната, която е непосредствено вляво на гръдната кост. Острието се е плъзнало точно между ребрата и със сигурност е пробило белия дроб и може би е засегнало перикардия. Раната е смъртоносна и той го знае. Опитва се да ми каже нещо, устните му помръдват, без да издават звук, очите му се опитват да се фокусират. Иска да се приведа по-близко, може би, за да чуя някаква предсмъртна изповед, но онова, което има да каже, изобщо не ме интересува. Вместо това се фокусирам върху раната му.
Върху кръвта му.
Познавам добре кръвта. Познавам я в подробности, до съставните й елементи. През ръцете ми са минали безброй епруветки с кръв, възхищавал съм се на различните нюанси на червения й цвят. Слагал съм я да се върти в центрофуги, където тя се разделяше на две колонки в два цвята — от струпани клетки и от серум с цвят на слама. Познавам външния й блясък, копринената й консистенция. Виждал съм как потича на сатенени струйки от току-що разрязана кожа.
Кръвта блика от гърдите му като светена вода от свещен извор. Притискам длан към раната, къпейки кожата си в тази течна топлина, и кръвта обгръща ръката ми като алена ръкавица. Той мисли, че се опитвам да му помогна и в очите му проблясва искрица на благодарност. Най-вероятно този човек не е виждал много сърдечност в краткия си живот; каква ирония, че е взел точно мен за олицетворение на милосърдието.
Зад мен се чуват тежки стъпки от ботуши и команди, изречени като лай:
— Назад! Всички да отстъпят назад!
Някой ме сграбчва за ризата и ме отмята назад, по-далече от умиращия. Вдига се прах и въздухът натежава от викове и псувни, докато ни натикват като добитък в единия ъгъл на двора. Импровизираният смъртоносен инструмент лежи изоставен на земята. Надзирателите искат отговори, но никой не е видял нищо, никой не знае нищо.