Сега кабарчетата за Хирургът бяха махнати, но картата стоеше, очаквайки други кабарчета, обозначаващи движенията на поредния убиец. Ризоли се запита какво говореше това за нея, какви тълкувания, изпълнени със съжаление към нея, би си направил влезлият в апартамента й — дори след като живееше в него вече от две години, единствената украса по стените й беше тази карта на Бостън. „Това, с което живея“ — помисли си тя.
Моят свят.
Светлините в жилището на семейство Йегър бяха изгасени, когато в девет вечерта Ризоли паркира в алеята, водеща към гаража. Беше първа и тъй като нямаше достъп до къщата, остана да седи в колата си с отворени прозорци, за да влиза свеж въздух, докато очаква пристигането на другите. Сградата се намираше в тиха сляпа улица и двете съседни къщи бяха тъмни. Тази вечер това щеше да работи в тяхна полза, тъй като колкото по-малко светлина имаше наоколо, толкова по-добре беше за разследването, за което бяха дошли. Но в този момент, докато седеше сама и наблюдаваше тази къща на ужаса, копнееше за ярки светлини и човешка компания. Прозорците на дома на семейство Йегър зееха насреща й като стъклените очи на труп. Сенките наоколо приемаха хиляди форми, но нито една от тях — доброжелателна. Джейн извади оръжието си, свали предпазителя и го остави в скута си. Едва тогава се почувства по-спокойна.
В ретровизьора й се отразиха светлини от фарове. Обърна се и изпита огромно облекчение, като видя спиращия зад колата й полицейски ван. Пъхна оръжието обратно в дамската си чанта.
Млад мъж с широки рамене излезе от вана и тръгна към автомобила й. Щом се наведе, за да надникне през прозореца, младата жена видя отблясъка на златната му обица.
— Здравей, Ризоли — приветства я той.
— Здравей, Мик. Благодаря, че дойде.
— Приятен квартал.
— Чакай да видиш къщата.
Нови фарове премигнаха в сляпата улица. Беше Корсак.
— Цялата банда е тук — рече тя. — Да се залавяме за работа.
Корсак и Мик не се познаваха. Докато ги представяше на светлината от лампата върху вана, Джейн забеляза вперения в обицата на техника поглед на Корсак и колебанието му дали да поеме протегнатата му ръка. Почти виждаше въртящите се в главата на Корсак колелца. Обица. Културист. Трябва да е гей.
Мик започна да разтоварва оборудването си.
— Донесох новия „Мини краймскоуп 400“ — обяви той. — Четиристотинватова дъгова лампа. Триста пъти по-силна от старата триста и петдесет ватова „Дженеръл електрик“. Най-силният източник на светлина, с който някога сме работили. Това нещо е по-ярко дори от петстотинватовия „Ксенон“. — Погледна към Корсак. — Имаш ли нещо против да вкараш апаратурата?
Преди детективът да успее да отговори, Мик пъхна някаква алуминиева кутия в ръцете му, после се обърна отново към вана, за да продължи с ваденето на оборудването. Корсак постоя две-три секунди така, с кутията с камерата в ръце, с изписано на лицето недоверие. После тръгна към къщата.
Когато Ризоли и Мик стигнаха до главния вход, натоварени с различни кутии, в които се намираха краймскоупът, захранващите кабели и предпазните очила, Корсак бе включил осветлението в къщата и вратата беше широко отворена. Сложиха си хартиените терлички и влязоха вътре.
Както бе направила Джейн същия ден, Мик спря в антрето и впери изпълнения си със страхопочитание поглед в извисилото се пред него стълбище.
— Горе има витраж — каза младата жена. — Би трябвало да го видиш с блестящото от другата му страна слънце.
От дневната долетя гласът на раздразнения Корсак.
— По работа ли сме дошли, или за друго?
Погледът, който насочи към нея Мик, говореше „какво говедо“, и тя сви рамене. Тръгнаха нататък по коридора.
— Това е стаята — обяви Корсак. Беше с друга риза, не тази, с която го беше видяла днес следобед, но и по нея вече имаше петна от пот. Стоеше с издадена напред челюст, разкрачен, като ядосан капитан Блай на палубата на кораба си. — Фокусираме се тук, в тази част на пода.
Кръвта не беше загубила нищо от емоционалното си въздействие. Докато Мик разполагаше апаратурата си, включваше я в електрическата мрежа, нагласяше камерата и триножника, Ризоли усети, че стената привлича погледа й като магнит. Никакво изстъргване нямаше да заличи напълно това безмълвно свидетелство за насилие. Биохимичните следи щяха да останат завинаги като призрачен отпечатък.
Но тази вечер нямаше да търсят кръв. Щяха да търсят нещо много по-трудно за виждане, което поради това се нуждаеше от алтернативен източник на светлина, при това — достатъчно интензивен, за да разкрие невидимото за окото.