— Защо си още женен?
— Каква е алтернативата?
— Да се разделиш с нея.
— Да живея сам, искаш да кажеш.
Произнесе думата „сам“ така, сякаш това бе най-лошият от всички варианти. Някои правят избора си с надежда за по-добро. Изборът на Корсак имаше за цел просто да избегне най-лошото. Взираше се в монитора, проследяващ сърдечната му дейност — виещия се зелен символ на собствената му смъртност. Независимо дали беше добър, или лош, правеният от него избор беше довел до този момент, до тази болнична стая, където страхът си правеше компания със съжалението.
„А къде ли ще бъда аз на неговата възраст? Легнала по гръб в някоя болница, изпълнена със съжаления заради всеки избор, който съм правила, копнееща за пътя, по който така и не съм тръгнала?“ Сети се за притихналия си апартамент с голи стени, за самотното си легло. С какво животът й бе по-добър от живота на Корсак?
— Непрестанно се притеснявам, че ще спре — призна той. — Че на екрана ще остане само една права линия. Тази мисъл ме побърква от страх.
— Престани да го наблюдаваш.
— Ако спра да го наблюдавам, кой тогава ще го прави?
— Сестрите следят навън. Там също има монитори.
— Но дали наистина ги наблюдават? Или просто тъпеят, говорят за пазаруване, гаджета и един Господ знае още за какво? Искам да кажа, все пак става дума за моето скапано сърце.
— Те имат и алармени системи. Ако се случи нещо съвсем леко не както трябва, машината им започва да пищи.
Той я погледна.
— Сериозно?
— Какво, не ми ли вярваш?
— Не.
Двамата се гледаха известно време и тя усети срам. Нямаше право да очаква да й вярва, не и след случилото се в гробището. Тази картина все още не й даваше мира — проснатия на земята Корсак, сам и изоставен в мрака. И тя… толкова целенасочена, дотолкова забравила за всичко друго, освен за преследването. Не можеше да го гледа в очите и сведе поглед към месестата му ръка, която беше свързана със системата.
— Толкова съжалявам — промълви тя. — Боже, само колко съжалявам!
— За какво?
— Че не се огледах за теб.
— За какво говориш?
— Не си ли спомняш?
Той поклати глава.
Джейн направи пауза, осъзнала внезапно, че той наистина не си спомня. Че можеше да не каже това, което бе възнамерявала, и той никога нямаше да разбере как го бе предала, макар и несъзнателно. Мълчанието може и да беше лесният начин да се измъкне в момента, но тя знаеше, че не е в състояние да живее с този товар.
— Какво си спомняш от нощта на гробището? — попита тя. — Последното нещо?
— Последното нещо ли? Тичах. Струва ми се и двамата тичахме, нали? Гонехме извършителя.
— Какво още?
— Помня, че се чувствах наистина ядосан.
— Защо?
Корсак изсумтя.
— Защото не можех да тичам в крак с някакво момиче.
— И после?
Той сви рамене.
— Това е. Това е последното, което помня. Докато сестрите започнаха да вадят проклетата тръбичка от моето… — Спря. — Събудих се веднага. И можеш да ми вярваш, че им дадох да го разберат, без да се помайвам.
Настъпи мълчание. Корсак лежеше, стиснал челюсти, вперил упорито поглед в монитора на апарата за следене на сърдечната дейност. И тогава той добави, със спокойно отвращение:
— Предполагам, че изпортих преследването.
Това изказване я свари неподготвена.
— Корсак…
— Погледни това. — Махна към издутия си корем. — Ще речеш, че съм глътнал баскетболна топка. Така изглежда. Или съм бременен в петнайсетия месец. Не мога да тичам дори наравно с едно момиче. А някога бях бърз. Имах тяло на състезателен кон. Не като сега. Трябваше да ме видиш тогава, Ризоли. Нямаше да ме познаеш. Обзалагам се, че не вярваш на нито една от думите ми, а? Защото си ме виждала само такъв, какъвто съм сега. Разбито нищожество. Пуша прекалено много, ям прекалено много.
„Пиеш прекалено много“ — помисли си тя.
— … Превърнал съм се в грозно каче сланина. — Плесна се ядно по корема.
— Корсак, чуй ме. Аз изпортих работата, не ти.