— Узнаваме ли това някога?
Ризоли се обърна към него и остана поразена от леко жълтеникавия цвят на очите му. Следобедната светлина явно подчертаваше болнавия му цвят.
— Да започнем с Кенет. Парите идват от него, нали?
Горман кимна.
— Бил е негодник.
— Не прочетох такова нещо в доклада.
— Някои неща просто не могат да бъдат казани в докладите. Но това е единодушното мнение на жителите на градчето. Знаете ли, по тези места имаме доста попечители на обществени фондове като Кени. Блу Хил се е превърнал в убежище на бежанци от Бостън като Кени Уейт, които играят играта „Знаеш ли кой съм аз?“. Да, всички са знаели кой е. Бил е паралия.
— Откъде е имал парите?
— От баба си и дядо си. Корабостроителна индустрия, струва ми се. Кени със сигурност не ги е спечелил. Но му харесвало да ги харчи. Има хубава яхта „Хинкли“ долу в пристанището. И непрекъснато кръстосвал оттук до Бостън и обратно с червеното си „Ферари“. Докато не му взели шофьорската книжка и не му конфискували автомобила. Черните му точки са доста — изпухтя Горман. — Мисля, че личността на Кенет Уейт Трети може да бъде сумирана със следното: „Много пари, малко мозък“.
— Какво прахосничество — обади се Фрост.
— Имаш ли деца? — попита го Горман.
Фрост поклати глава.
— Още не.
— Ако искаш да отгледаш ненужни за нищо деца, от теб не се иска нищо друго, освен да им оставиш пари.
— А Марла Джийн? — попита Джейн. Помнеше много добре останките на Дамата с рахита върху масата за аутопсия. Изкривените тибии и деформираната гръдна кост — доказателства за бедно детство. — Тя не е започнала живота си с пари. Нали?
Горман поклати глава.
— Израснала във въгледобивно миньорско градче в Западна Вирджиния. Дошла тук да работи през лятото като сервитьорка. Така се запознала с Кени. Мисля, че се оженил за нея, защото била единствената, която се примирявала с глупостите му. Но бракът им не изглежда да е бил щастлив. Особено след злополуката.
— Злополука ли?
— Преди няколко години. Кени шофирал пиян, както обикновено. Блъснал се в едно дърво. Отървал се без нито една драскотина. И това ако не е късмет? Но Марла се озовала в болницата за три месеца.
— Тогава трябва да си е счупила бедрената кост.
— Какво?
— В бедрената й кост имаше хирургически пирон. И два съединени прешлена.
Горман кимна.
— Чух, че накуцвала. И много жалко, защото била симпатична на вид жена.
„А грозните жени нямат нищо против да куцат“ — помисли си Ризоли, но се сдържа да го изрече. Приближи се до стената с вградени полици и се загледа в снимката на двойка по бански костюми. Стояха на морски бряг и тюркоазносинята вода миеше глезените им. Жената беше като елф, почти дете. Тъмнокафявата коса падаше до раменете й. „Това сега бе коса на труп“ — нямаше как да не си помисли Джейн. Мъжът беше рус, талията му започваше да се закръгля, мускулите — да се превръщат в плът. Лицето му можеше да бъде привлекателно, ако ефектът не се проваляше от леко презрителното му изражение.
— Бракът бил нещастен? — попита тя.
— Така ми каза икономката. След злополуката Марла Джийн нямала особено желание да пътува. Кени не успявал да я замъкне по-далече от Бостън. Но той имал навика всеки януари да ходи в Сейнт Барт, така че я оставял тук.
— Сама?
Горман кимна.
— Голям симпатяга, нали? Икономката пазарувала вместо нея. Чистела. Ходела по други задачи, тъй като Марла Джийн не обичала да шофира. Мястото е доста самотно, но според икономката Марла изглеждала по-щастлива, когато Кени го нямало. — Горман направи пауза. — Трябва да призная, че след като намерихме Кени, ми мина през ума вероятността…
— Да го е направила Марла Джийн — довърши вместо него Ризоли.
— Това винаги е първото предположение. — Той извади от джоба на сакото носна кърпа и избърса с нея лицето си. — Струва ли ви се горещо тук?
— Топло е.
— Напоследък не издържам на горещина. Все още не съм във форма. Ето какво получих, задето ядох миди в Мексико.
Обиколиха бавно дневната, минаха покрай призрачните форми на наметнатите с чаршафи мебели, покрай масивна каменна камина с безупречно подредени дърва за горене. Гориво за поддържане на огъня в студените мейнски нощи. Горман ги отведе в частта на стаята, където имаше само гол под и бяла, неукрасена стена. Ризоли се загледа в прясно нанесената боя и косъмчетата на тила й настръхнаха. Сведе поглед към пода и видя, че на това място той беше по-светъл, прясно изциклен и лакиран. Кръвта обаче не може да се заличи толкова лесно и ако бяха затъмнили дневната и напръскали с луминол, подът пак щеше да „заплаче“ с кръв, чиито химически следи навлизаха толкова дълбоко в пукнатините на дървото, че не можеха никога да бъдат изцяло заличени.