— Само секунда. — Джейн грабна химикалка и бележниче и записа информацията за полета. — Звучи добре.
— И връщане в Бостън в четвъртък, с „Америкън еърлайнс“, полет шест-четири-нула-шест, излитащ от Вашингтон в девет и трийсет и пристигащ в Бостън в десет петдесет и три.
— Оставам там през нощта, така ли?
— Такава е молбата на агент Дийн. Ще ви запазим стая в хотел „Уотъргейт“, освен ако не предпочитате друг хотел.
— Не. Хотел, ъъъ… „Уотъргейт“ ще свърши работа.
— Една лимузина ще ви вземе от апартамента ви утре в десет часа и ще ви закара до летището. Друга ще ви посрещне при пристигането ви във Вашингтон. Бихте ли ми казали номера на факса си?
След мигове факсът на Джейн започна да печата. Седнала на леглото, тя се взираше в безупречно отпечатания маршрут, зашеметена от бързината, с която се развиваха събитията. В този момент повече от всичко друго й се искаше да поговори с Томас Мур, да поиска съвета му. Посегна към телефона, после бавно го остави. Предпазливостта на Дийн я бе накарала да бъде нащрек, а тя вече не вярваше в сигурността на телефонната си линия.
Внезапно се сети, че не беше изпълнила вечерния си ритуал по проверката на апартамента. Изпълни я непреодолима необходимост да се увери, че крепостта й е в безопасност. Посегна към чекмеджето на нощното шкафче и извади пистолета. И после, както бе правила всяка вечер без изключение през последната година, мина през всяко помещение на жилището си, в търсене на чудовища.
„Скъпа д-р О’Донъл,
В последното си писмо ме попитахте кога съм разбрал, че съм различен от всички други. Честно казано, не съм сигурен, че съм различен. Мисля, че просто съм по-искрен, по-осъзнат. Че съм в по-добра връзка със същите примитивни импулси, които шепнат на всеки един от нас. Сигурен съм, че вие също чувате този шепот, че понякога през съзнанието ви пробягват като светкавици забранени образи, осветявайки само за миг кървавия пейзаж на тъмното ви подсъзнание. Или, да речем, се разхождате в гората и забелязвате ярка необичайна птица, и първият ви импулс, преди токът на по-висшия морал да го смачка, е импулсът да я хванете. Да я убиете.
Този инстинкт е заложен предварително във всеки от нашето ДНК. Всички сме ловци, обиграни през хилядолетията кървави изпитания на природата. В това отношение аз не съм по-различен от вас или който и да било друг, и ми е забавно да гледам колко психолози и психиатри преминаха през живота ми през последните дванайсет месеца, опитвайки се да ме проумеят, изследвайки детството ми, сякаш някъде в миналото ми има момент, инцидент, превърнал ме в съществото, което съм днес. Страхувам се, че ги разочаровах всичките, защото такъв разделителен определящ момент няма. Затова пък аз преобърнах въпросите им. Попитах защо мислят, че са различни? Със сигурност съзнанието им е раждало картини, от които се срамуват, които ги ужасяват, картини, които не са в състояние да потиснат?
Гледах развеселено как отричат това. Лъжат и мен така, както лъжат себе си, но аз виждам неувереността в очите им. Приятно ми е да ги избутвам до ръба, да ги принуждавам да се вглеждат в пропастта, в тъмния кладенец на своите фантазии.
Единствената разлика между тях и мен е, че аз нито се страхувам, нито се срамувам от моите фантазии.
Но класифицират мен като болен. Аз съм този, който се нуждае от анализиране. Затова им казвам всичко, което тайничко желаят да чуят, неща, които знам, че ще ги пленят. По време на едночасовото им посещение аз задоволявам любопитството им, защото това е истинската причина да дойдат да ме видят. Никой друг няма да зареди фантазиите им с гориво така добре, като мен. Никой няма да ги отведе в подобни забранени територии. И докато те се опитват да съставят моя профил, аз съставям техния, измервам апетита им за кръв. Докато говоря, следя лицата им за издайнически признаци на възбуда. Разширените зеници. Източването на шията напред. Почервенелите бузи, притаеният дъх.
Разказвам им за посещението си в градчето Сан Джиминяно, кацнало на полегатите хълмове на Тоскана. Докато се разхождах из магазинчетата за сувенири и откритите кафенета, се натъкнах на музей, посветен изцяло на темата на мъчението. Точно по моята тема, както знаете. Вътре цари полумрак, слабото осветление има за цел да възпроизведе атмосферата в средновековна тъмница. Мракът прикрива също така изражението на туристите, като им спестява срама да бъдат видени как жадно се взират в изложените експонати.
Един от тях привлича особено вниманието на всички: венецианско съоръжение от XVII век, предназначено да наказва жени, осъдени за сексуалната си връзка със Сатаната. То е изработено от желязо във формата на круша и се вкарва във влагалището на нещастната обвиняема. С всяко завъртане на един винт крушата се разширява, докато телесната кухина се пръсне с фатални резултати за своята притежателка. Влагалищната круша е само един от многото древни инструменти, предназначени да осакатяват гърдите и гениталиите в името на светата църква, която не може да понася сексуалната сила на жените. Описвам напълно безстрастно това съоръжение на моите доктори, повечето от които никога не са посещавали подобен музей и несъмнено биха се почувствали смутени да признаят, че имат желание да го направят. Но докато им разказвам за инструментите с четири нокътя за разкъсване на гърдите и осакатяващите колани на целомъдрието, наблюдавам очите им. Търся да видя под повърхностното отвращение и ужас вълнението. Възбудата.