— Защото сте в Комитета на въоръжените служби ли?
— Защото се познаваме от години. Морските пехотинци намират начин да се откриват. И си вярват. Той ме помоли да направя някои запитвания вместо него. Но се страхувам, че не успях да напредна нито крачка.
— Дори един сенатор не е успял да го направи?
Конуей се усмихна с ирония.
— Демократичен сенатор от либерален щат, трябва да добавим. Може да съм служил на страната си като войник. Но някои елементи от защитата никога няма да ме приемат напълно. Или да ми вярват.
Джейн сведе поглед към снимките върху масичката за кафе. Към галерията от мъртви мъже, избрани да бъдат заколени не заради политическите си разбирания, етническата си принадлежност или своите вярвания, а защото имаха красиви съпруги.
— Можехте да ми кажете това преди седмици — промълви тя.
— При полицейските разследвания информацията изтича като през сито — отвърна Дийн.
— Не и при моите.
— При всяко полицейско разследване. Ако тази информация беше споделена с твоя екип, в крайна сметка щеше да стигне до медиите. А тогава работата ти щеше да привлече погледите на неподходящи хора. Хора, които щяха да се опитат да ти попречат да осъществиш арест.
— Наистина ли мислиш, че биха го защитили? След всичко, което е направил?
— Не, мисля, че не по-малко от нас искат да го приберат на топло. Но искат да го направят тихомълком, без да привлекат погледа на обществеността. Очевидно са му изгубили следите. Измъкнал се е изпод контрола им и убива граждани. Превърнал се е в ходеща бомба със закъснител и те не могат да си позволят да пренебрегват проблема.
— И ако го хванат преди нас?
— Никога няма да го разберем, нали? Просто убийствата ще спрат. А ние вечно ще се питаме какво точно става.
— Не бих нарекла подобно нещо „удовлетворително приключване на случая“ — каза Ризоли.
— Не, ти искаш справедливост. Арест, съд, присъда. Всичко по реда си.
— Като те слуша, човек ще реши, че искам луната и звездите.
— В този случай може би е така.
— За това ли ме извикахте тук? За да ми кажете, че никога няма да го хвана?
Той се приведе към нея и внезапно по лицето му се изписаха силните емоции, които го вълнуваха.
— Ние искаме съвсем същото като теб, Джейн. Всичко по реда си. Преследвам този човек от Косово. Мислиш ли, че бих се задоволил с нещо по-малко?
— Разбирате ли сега, детектив, защо ви повикахме тук? — попита тихо Конуей. — Защо е цялата тази тайнственост?
— Струва ми се, че вече е малко прекалена.
— Но засега това е единственият начин да постигнем окончателно и пълно разкриване. Което, доколкото разбирам, всички искаме.
Младата жена задържа няколко секунди погледа си върху сенатор Конуей.
— Вие платихте за пътуването ми, нали? Самолетните билети, лимузината, хубавия хотел. Това не са парите на ФБР.
Конуей кимна. И се усмихна криво.
— Нещата, които имат истинско значение — рече той, — е най-добре да не бъдат документирани.
23
Небето се беше отворило и дъждът барабанеше като хиляди чукове по покрива на „Волво“-то на Дийн. Чистачките се бореха с течащата по предното стъкло вода, успявайки да разкрият не особено добра гледка към пъплещите коли и наводнените улици.
— Добре, че не летиш обратно тази нощ — каза той. — На летището вероятно цари хаос.
— В такова време бих предпочела да не се отделям от земята.
Той й хвърли развеселен поглед.
— А аз си мислех, че си безстрашна.
— Какво създаде в теб подобно впечатление?
— Ти. И доста се стараеш по въпроса. Нито за миг не сваляш бронята.
— Отново опитваш да се вмъкнеш в главата ми. Вечно го правиш.
— Навик. Точно това правех във Войната в Залива. Психологически операции.
— Е, аз не съм врагът, нали?
— Никога не съм мислил, че си, Джейн.
Младата жена вдигна поглед към лицето му и за пореден път, както винаги, се възхити от изчистените, остри линии на профила му.
— Но не ми вярваше.
— Тогава не те познавах.
— И какво, промени ли си мнението?
— Защо според теб те помолих да дойдеш във Вашингтон?
— О, не знам — отвърна тя и дръзко се засмя. — Защото ти липсвах и нямаше търпение да ме видиш пак?
Мълчанието му я накара да се изчерви. Внезапно се почувства глупава и безразсъдна, а точно тези качества бе презирала винаги в другите жени. Загледа се през прозореца, избягвайки погледа му. Собственият й глас, собствените й глупави думи продължаваха да звънтят в ушите й.