Колите отпред най-сетне бяха започнали да се движат отново, гумите им потъваха в дълбоките локви.
— Всъщност — каза той — наистина исках да те видя.
— О?
Думата прозвуча безгрижно в устата й. Вече се беше изложила достатъчно; нямаше да повтори грешката си.
— Исках да се извиня. Задето казах на Маркет, че според мен не си най-добрият вариант за това разследване. Сгреших.
— Кога го реши?
— Няма определен момент. Просто като… като те наблюдавах как работиш, ден след ден. Като виждах колко си фокусирана. Как се стремиш всичко да бъде както трябва. — И после додаде тихо: — И тогава открих с какво е трябвало да се справяш от миналото лято. Проблеми, за които нямах представа.
— Ау. „И въпреки всичко успява да си върши работата.“
— Мислиш, че изпитвам жалост към теб — рече Дийн.
— Не е особено ласкателно да чуеш: „Виж колко е постигнала въпреки онова, с което е трябвало да се справя“. В такъв случай ми дай медал на Специалните олимпийски игри. Онези за емоционално разбитите ченгета.
Той въздъхна раздразнено.
— Винаги ли търсиш скрит мотив зад всеки комплимент, зад всяка похвална дума? Понякога хората мислят това, което говорят, Джейн.
— Ти поне разбираш защо съм повече от скептична във връзка с всяко нещо, което ми казваш.
— Мислиш, че все още крия някакви тайни.
— Вече не знам какво да мисля.
— Но непременно трябва да крия някаква тайна, нали? Защото ти определено не заслужаваш искрен комплимент от мен.
— Разбирам какво искаш да кажеш.
— Възможно е. Но не вярваш наистина. — Спря пред червения светофар и я погледна. — На какво се дължи целият този скептицизъм? Толкова ли ти беше трудно да бъдеш Джейн Ризоли?
Тя се засмя уморено.
— Да не навлизаме в тези води, Дийн.
— С факта, че си жена-полицай ли е свързано?
— Вероятно сам можеш да попълниш празнините.
— Колегите ти очевидно те уважават.
— С някои забележими изключения.
— Такива винаги има.
Светофарът стана зелен и той насочи отново погледа си към пътя.
— Свързано е с природата на полицейската работа — обясни тя. — С всичкия този тестостерон.
— Защо тогава я избра?
— Защото не си пишех домашните.
И двамата се засмяха. Това бе първият искрен смях, който споделяха.
— Истината е — додаде тя, — че искам да стана ченге от дванайсетгодишна.
— Защо?
— Всички уважават ченгетата. Поне на децата така им се струва. Исках значката, пистолета. Неща, които ще карат хората да ме забелязват. Не исках да се озова в някой офис, където просто ще изчезна. Където ще се превърна в невидимата жена. Все едно да те погребат жив, никой да не те слуша. Никой да не те забелязва. — Подпря лакът на вратата и постави глава в дланта си. — А сега анонимността започва да ми се струва доста хубаво нещо.
Поне Хирурга да не знаеше името ми.
— Сякаш съжаляваш, че си избрала полицейската работа.
Ризоли си спомни дългите нощи, които бе прекарала на крак, използвайки кофеин и адреналин за гориво. Ужасът от заставането лице в лице с най-лошото, което могат да си причинят човешките същества. Спомни си и Човека от самолета, чиято папка продължаваше да лежи на бюрото й, като увековечен символ на безсилието. Неговото и нейното. „Ние мечтаем разни неща — мислеше си тя, — и понякога те ни отвеждат на съвсем неочаквани за нас места.“ В мазето на къща във ферма, с носеща се във въздуха миризма на кръв. Или до свободно падане от небето, привлечени със страшна скорост от гравитацията. Но мечтите са си наши и ние отиваме там, където ни отвеждат те. Най-после каза:
— Не, не съжалявам. Това е, което правя. Това е, което ме интересува. Това е, заради което се ядосвам. Трябва да призная — тази работа в голяма степен е свързана с гнева. Не мога просто да стоя отстрани и да гледам тялото на някоя жертва, без да се вбеся. И тогава се превръщам в неин адвокат… позволявам смъртта й да ми влезе под кожата. Може би когато престана да се ядосвам, ще разбера, че е време да се откажа от тази работа.
— Не всеки има в корема си твоя огън. — Дийн я погледна. — Мисля, че си най-пламенният човек, когото съм срещал.
— Това не е чак толкова хубаво нещо.