— Не, пламенността е хубаво нещо.
— А ако означава, че си вечно на ръба да се възпламениш?
— Така ли е при теб?
— Понякога се чувствам така. — Загледа се в леещия се дъжд. — Би трябвало да се старая да приличам повече на теб.
Той не отговори и тя се запита дали не го е обидила с последното си изречение. Като бе намекнала, че той е студен и безстрастен. Но точно такъв й се бе струвал винаги: мъжът в сивия костюм. Седмици наред я бе карал да се чувства объркана и сега, в безсилието си, искаше да го предизвика, да го накара да прояви някаква емоция, била тя и неприятна, дори само за да докаже, че може да го направи. Предизвикателството на неуязвимия.
Но именно такива предизвикателства ставаха причина жените да се държат като глупачки.
Когато най-сетне спряха пред хотел „Уотъргейт“, Ризоли се бе приготвила за хладно сбогуване.
— Благодаря, че ме докара — каза тя. — И за разкритията. — Обърна се и отвори вратата и вътре нахлу топъл, влажен въздух. — Ще се видим в Бостън.
— Джейн?
— Да?
— Никакви секрети повече между нас, а? Казвам го напълно сериозно.
— Щом настояваш.
— Не ми вярваш, нали?
— Има ли значение?
— Да — промълви Дийн. — За мен има огромно значение.
Тя застина на мястото си, пулсът й внезапно се ускори. Обърна бавно погледа си отново към него. Толкова дълго бяха пазили тайни един от друг, че не знаеха как да разчетат истината в очите си. Това бе миг, когато можеше да бъде казано всичко, когато можеше да се случи всичко.
Никой не смееше да направи първата крачка. Първата грешка.
Към отворената врата на колата се приближи сянка.
— Добре дошли в „Уотъргейт“, госпожо! Имате ли нужда от помощ за багажа?
Ризоли вдигна изненадано поглед, за да установи, че до нея стои усмихнат портиерът на хотела. Беше я видял да отваря вратата и бе решил, че излиза от автомобила.
— Вече съм настанена в хотела, благодаря — отговори тя и погледна отново към Дийн.
Но моментът беше отминал. Портиерът продължаваше да стои край нея, чакайки я да излезе от колата. И тя така и направи.
Поглед през прозорец, махване с ръка; това беше сбогуването им. Обърна се и влезе във фоайето, като спря само колкото да изпрати с поглед тръгващия автомобил, който изчезна бързо зад дъждовната стена.
В асансьора опря гръб в стената, затворила очи, и започна да се гълчи безмълвно за всяка емоция, която може би беше оголила, за всяка глупост, която може би беше произнесла в колата. Докато стигна до стаята си, най-голямото й желание беше да се махне от този хотел и да се върне в Бостън. Със сигурност тази вечер имаше полет, който можеше да хване. Или влак. Винаги беше обичала да пътува с влак.
Обзета от идеята да избяга, да остави зад гърба си Вашингтон и всички смущаващи неща, случили се в него, младата жена отвори куфара си и започна да си прибира багажа. Беше взела съвсем малко дрехи и не й беше нужно много време, за да извади резервните панталони и блуза от стенния гардероб, където ги беше окачила, да ги хвърли върху кобура с оръжието си, да пъхне гребена и четката за зъби в несесера си за тоалетни принадлежности. Затвори куфара и вече го буташе към вратата, когато чу почукване.
Дийн стоеше в коридора, сивият му костюм беше опръскан от дъждовните капки, мократа му коса блестеше.
— Не мисля, че довършихме разговора си — заяви той.
— Имаше ли да ми кажеш още нещо?
— Всъщност — да.
Влезе в стаята и затвори вратата. Намръщи се при вида на вече готовия й за път куфар.
„Божичко — помисли си тя. — Някой трябва да прояви смелост. Някой трябва да хване бика за рогата.“
Преди да може да бъде изречена още някоя дума, Джейн го дръпна към себе си. Усети как ръцете му обгърнаха едновременно кръста й. В мига, в който устните им се срещнаха, никой от тях вече не се съмняваше, че прегръдката беше взаимна, че ако това беше грешка и двамата бъркаха еднакво. Не знаеше почти нищо за него, само че го желае и ще се оправя с последствията по-късно.
Лицето му беше влажно от дъжда и дори след като бяха свалени, дрехите оставиха миризмата на мокра вълна по кожата му, миризма, която тя вдъхна пламенно, докато устата й изучаваше тялото му, докато той предявяваше също толкова страстни претенции към нея. Джейн нямаше търпение за нежно любене; искаше да бъде трескаво и безразсъдно. Усещаше стремежа му да забави развитието на нещата, да поддържа контрола. Съпротивляваше му се, използваше тялото си, за да го изкусява. И при тази първа среща победител излезе тя. Той беше този, който се предаде.