Задрямаха, докато следобедната светлина зад прозореца бавно избледняваше. Когато се събуди, единствено здрачът едва-едва осветяваше лежащия до нея мъж. Мъж, който дори сега оставаше неразгадаем за нея. Беше използвала тялото му, както той бе използвал нейното, и макар да знаеше, че би трябвало да изпитва известна вина за удоволствието, което бяха изживели, единственото, което чувстваше наистина, бе уморено удовлетворение. И усещане за някакво чудо.
— Беше си приготвила куфара — каза той.
— Смятах да си тръгна тази нощ.
— Защо?
— Не виждах смисъл да оставам тук. — Протегна ръка, за да докосне лицето му, за да погали твърдата му брада. — Докато се появи ти.
— За малко да не го направя. Няколко пъти обиколих хотела. Събирах смелост.
Джейн се засмя.
— Като те слуша, човек ще си помисли, че се страхуваш от мен.
— Истината ли искаш? Ти си доста страховита жена.
— Сериозно ли изглеждам така?
— Пламенна. Страстна. Изумявам се колко огън си в състояние да генерираш. — Погали я по бедрото и допирът на пръстите му накара цялото й тяло да потръпне. — В колата каза, че ти се искало да приличаш повече на мен. Истината е, Джейн, че аз бих искал да приличам повече на теб. Иска ми се да имах твоя плам.
Тя постави длан върху гърдите му.
— Говориш така, сякаш тук вътре не бие сърце.
— Не си ли мислеше така?
Тя замълча. Мъжът в сивия костюм.
— Мислеше си, нали? — настояваше Дийн.
— Не знаех какво да мисля за теб — призна тя. — Изглеждаше винаги толкова безстрастен. Не съвсем като човешко същество.
— Вцепенен.
Произнесе думата толкова тихо, че Ризоли започна да се пита дали я бе изрекъл с намерението да бъде чута. Мисъл, прошепната само за собствените уши.
— Ние реагираме различно — каза Дийн. — На нещата, с които се очаква да се справяме. Ти спомена, че те те ядосват.
— Много пъти става така.
— И ти се хвърляш в битката. Нападаш, действайки на пълни обороти. Така, както се хвърляш в живота. — И додаде, като се позасмя: — Лошо настроение и други от този род.
— А ти как може да не се ядосваш?
— Не си позволявам. Ето така се справям с това. Правя крачка встрани, поемам въздух. Разигравам всеки случай като пъзел. — Погледна я. — Ето затова ме интригуваш. Цялото това вълнение, всички емоции, които влагаш във всичко, което правиш. Изглежда някак си… опасно.
— Защо?
— Точно обратното е на това, което съм. Това, което се опитвам да бъда.
— Страхуваш се да не те заразя.
— Все едно се приближаваш прекалено много до огъня. Той ни привлича, макар да знаем дяволски добре, че ще ни изгори.
Джейн притисна устните си в неговите.
— Малко опасност — прошепна тя — може да бъде изключително възбуждаща.
Вечерта премина в нощ. Отмиха потта от телата си под душа и застанаха ухилени пред огледалото, облекли еднакви хотелски роби. Поръчаха си вечеря и я изядоха в леглото, полята с вино, включили телевизора на комедийния канал. Тази вечер нямаше да пускат Си Ен Ен, нямаше да позволят на лошите новини да им развалят настроението. Джейн искаше тази нощ да бъде на милион мили от Уорън Хойт.
Но дори разстоянието и комфортът на мъжката прегръдка не успяха да прогонят Хойт от сънищата й. Събуди се рязко в мрака, мокра от потта на страха, не на страстта. Въпреки думкането на сърцето, успя да чуе звъна на мобилния си телефон. Трябваха й няколко секунди, за да се измъкне от обятията на Дийн, да се протегне през него към нощното шкафче от неговата страна на леглото и да отговори на обаждането.
— Ризоли.
Приветства я гласът на Фрост.
— Предполагам, че те събудих.
Тя премигна към часовника на радиото.
— Пет часа сутринта? Да, безопасно предположение от твоя страна.
— Добре ли си?
— Да. Защо?
— Виж, знам, че летиш обратно насам днес. Но реших, че е по-добре да знаеш, преди да си пристигнала.
— Какво?
Той не отговори веднага. Чу как от другия край на телефона го попитаха нещо във връзка с прибирането в торбички на доказателствен материал и разбра, че в този момент той работеше на поредното местопрестъпление.
Дийн се размърда до нея, смутен от внезапното й напрежение. Седна в леглото и запали осветлението.