Мислеше за Александър и Карена Гент, които бяха пристигнали на летище „Логан“ само седмица преди смъртта си.
И мислеше за Кенет Уейт и неговите пътувания. Човек, който нямаше право да шофира, но въпреки това водеше съпругата си в Бостън.
Така ли ги изнамира?
Двойка влиза в колата му. Хубавото лице на съпругата се отразява в ретровизьора му. Тя се отпуска върху гладката кожа на седалката, докато пътува към дома си, без да си дава сметка, че я наблюдават. Че някакъв мъж, чието лице почти не е забелязала, в този момент решава, че тя ще бъде следващата.
Кехлибареножълтите светлини на тунела се плъзгаха отстрани, докато Ризоли изграждаше теорията си, тухла по тухла. Толкова удобен автомобил, пътуване в тишина, седалки, тапицирани с мека кожа. Безименен мъж зад волана. Всичко е замислено така, че да накара пасажера да се почувства в безопасност, защитен. Шофьорът обаче знае името на пасажера. Номерът на полета. Улицата, на която живее.
Движението отново бе спряло. Далече напред се виждаше отворът на тунела, малък свод от сива светлина. Продължаваше да се взира през прозореца, защото не смееше да погледне към шофьора. Не искаше да види опасенията й. С потни длани бръкна в чантата си и напипа мобилния си телефон. Не го извади, просто стоеше и го стискаше, мислейки какво и дали изобщо би трябвало да предприеме нещо. Засега шофьорът не беше направил нищо, с което да я алармира, нищо, с което да я накара да мисли, че не е това, за което се представя.
Бавно извади телефона от чантата си. Отвори го. В мрачния тунел се взря, опитвайки се да види цифрите, за да набере номера. „Действай непринудено — рече си тя. — Сякаш просто правиш някаква справка с Фрост, а не крещиш «SOS!». Но какво щеше да каже?“
— Мисля, че съм в беда, но не съм сигурна?
Натисна бутона за автоматично избиране на Фрост. Чу звън, после слабо „Ало“, последвано от статичен шум.
Тунелът. Аз съм в проклетия тунел.
Връзката прекъсна. Погледна напред, за да види какво разстояние ги делеше от отвора. В този момент погледът й се отклони неволно към огледалото за обратно виждане на шофьора. Направи грешката да срещне погледа му, да регистрира факта, че той я наблюдава. И тогава и двамата разбраха.
Излез. Излез от колата!
Посегна към дръжката на колата, но той вече беше задействал ключалките. Джейн затършува панически, опитвайки се да напипа бутона за отключване на вратата.
Това бе всичкото време, което му беше нужно, за да се пресегне назад, да насочи тейзъра и да стреля.
Електрическият заряд влезе през рамото й. Петнайсет хиляди волта преминаха през торса й като светкавица, раздрусвайки нервната й система. Причерня й пред очите. Просна се върху седалката, ръцете й бяха станали безполезни, буря от контракции предизвика конвулсии на всичките й мускули; беше изгубила контрол над треперещото си тяло.
Шум като от барабанене, идващ отгоре, я извади от мрака. От мъглата в ретините й бавно изплува сива светлина. В устата си имаше вкус на кръв, топъл и метален, езикът й пулсираше там, където го бе прехапала. Мъглата бавно се топеше и тя видя дневна светлина. Бяха излезли от тунела и пътуваха… накъде? Зрението й беше все още замъглено, но през прозореца различаваше очертанията на високи сгради на фона на сивото небе. Опита се да помръдне ръка, но тя беше тежка и мудна, с изчерпани от конвулсиите мускули. А от носещите се покрай прозореца сгради и дървета й се зави свят и се наложи да затвори очи. Фокусира всичките си усилия върху опитите да накара крайниците си да се подчиняват на командите й. Усещаше как мускулите й потрепват, постепенно затвори пръсти в юмрук. По-силно. По-здраво.
Отвори вратата. Отключи вратата.
Отвори очи, борейки се със световъртежа; стомахът й бушуваше при вида на бягащия покрай прозореца свят. Успя да изправи ръка, всеки сантиметър беше малка победа. Протегна длан към вратата, към бутона за отключване. Натисна го и чу звучното щракване от освобождаването му.
Внезапно усети натиск в бедрото си. Видя обърнатото му назад лице, докато смушка с тейзъра бедрото й. Тялото й отново бе разтърсено от електрически заряд.
Спазми стиснаха като в клещи крайниците й. Мракът падна като качулка.
Капка студена вода, падаща на бузата й. Скърцащ звук от отлепване на скоч лента от ролката. Дойде на себе си, докато мъжът завързваше китките й зад гърба, увивайки ги няколко пъти със скоча, преди да отреже парчето от ролката. После й измъкна обувките, пусна ги на пода, където те паднаха с тъп удар. Повдигна крачолите на панталона й, така че лентата да залепне за гола кожа. Зрението й бавно се проясни, докато той работеше, и видя темето му, както бе приведен в колата, съсредоточил цялото си внимание върху завързването на глезените й. Зад него, през отворената врата на автомобила, се виждаше някакво зелено пространство. Блато и дървета. Никакви сгради. При блатата ли бяха? Да не би да я беше закарал до Бак Бей Фенс?