Знам обаче, че са любопитни. Всички са любопитни, всички искат да хвърлят поглед към Хирургът, но се страхуват да се приближат, сякаш е възможно внезапно да скоча и да ги нападна. Затова хвърлят набързо поглед към мен през вратата, но не влизат, ако дългът не ги позове. Трите момичета се грижат за кожата ми, за пикочния ми мехур и дебелото черво, и след това бързат да излязат, оставяйки чудовището само в бърлогата му, приковано за леглото от собственото си разрушено тяло.
Нищо чудно, че очаквам с такова желание посещенията на д-р О’Донъл.
Тя идва веднъж седмично. Носи касетофона, бележника и чанта, пълна с химикалки, с които си води записки. Носи също така и любопитството си, носи го безстрашно и безсрамно, като червено наметало. Любопитството й е чисто професионално или поне тя така си мисли. Приближава стола си до леглото ми и поставя микрофона така, че да улавя всяка дума. После се накланя напред, извила врат към мен, сякаш ми предлага гърлото си. Красиво гърло. Тя е естествена блондинка, много светла, и вените й рисуват деликатни сини линии под бялата кожа. Гледа ме, без да се страхува, и задава въпросите си.
— Липсва ли ти Джон Старк?
— Знаеш, че ми липсва. Загубих брат.
— Брат? Но ти дори не знаеш истинското му име.
— И полицията продължава да ме пита за него. Не мога да им помогна, защото той не ми го е казвал.
— Въпреки това си си кореспондирал с него през цялото време от затвора.
— Имената не бяха от значение за нас.
— Познавали сте се достатъчно добре, за да убивате заедно.
— Само един път, на „Бийкън хил“. То е като при любенето, струва ми се. Първият път все още се учиш да се доверяваш на другия.
— Значи съвместното убиване беше начин да го опознаеш?
— Има ли по-добър начин?
Тя повдига едната си вежда, сякаш не е съвсем сигурна дали говоря сериозно. Но аз говоря напълно сериозно.
— Наричаш го „брат“ — продължава О’Донъл. — Какво разбираш под това?
— Двамата бяхме свързани. Със свещена връзка. Толкова е трудно да намеря някой, който да ме разбира напълно.
— Представям си.
Усещам в думите й сарказъм, който обаче не чувам в гласа й и не виждам в очите й.
— Знам, че трябва да има и други като нас — продължавам аз. — Предизвикателството е да ги откриеш. Да се свържеш с тях. Всеки иска да бъде с хората от неговата „кръвна група“.
— Говориш така, сякаш сте някакъв отделен вид.
— Homo sapiens reptilis — обявявам духовито аз.
— Моля?
— Четох, че част от главния ни мозък датира още от времето на произхода ни от влечугите. Тя контролира най-примитивните човешки функции. Бягство или бой. Чифтосване. Агресия.
— О. Имаш предвид архипалиума20.
— Да. Мозъкът, който сме имали, преди да станем хора и цивилизовани. В него няма емоции, няма съвест. Няма морал. Само онова, което виждаш, като се вгледаш в очите на някоя кобра. Същата част от главния ни мозък, която реагира на обонятелно стимулиране. Затова влечугите имат толкова остро обоняние.
— Това е вярно. От неврологична гледна точка обонятелната ни система е тясно свързана с архипалиума.
— Знаеше ли, че винаги съм имал изключително усещане за миризми?
Известно време тя просто ме наблюдава. Отново се чуди дали говоря сериозно, или измислям тази теория в нейна чест, защото е невропсихиатър и знам, че това ще я впечатли.
Следващият й въпрос показва, че е решила да ме приеме сериозно.
— Джон Старк също ли имаше изключително обоняние?
— Не знам. — Погледът ми е напрегнат. — И сега, след като е мъртъв, никога няма да разберем.
Тя ме изучава като котка, готова да се нахвърли върху жертвата си.
— Изглеждаш разгневен, Уорън.