Ставам от дивана и се приближавам до телевизора. Притискам длан в екрана. Не слушам коментара на репортера; фокусирам се единствено в лицето й. Моята малка Джейни. Дланите създават ли ти все още проблем? Все още ли ги разтриваш, както правеше в съдебната зала, все едно те притеснява забита в тях треска? Мислиш ли за белезите така, както мисля аз, като за подарък от любов? Малък спомен за милите ми чувства към теб?
— Разкарай се от телевизора! — изкрещява някой. — Нищо не виждаме!
Не помръдвам. Продължавам да стоя пред екрана, докосвайки лицето й, припомняйки си как тъмните й като въглени очи веднъж ме бяха погледнали покорно. Припомняйки си гладкостта на кожата й. Съвършена кожа, недокосната от четка за грим.
— Мръдни, простако!
Внезапно тя изчезва от екрана. Появява се отново говорителката в нефритенозелено сако. Само преди минута бях готов да се задоволя с тази наконтена манекенка във фантазиите си. Сега тя ми се струва безвкусна, просто поредното красиво лице, поредната тънка шия. Беше достатъчен само един поглед към Джейн Ризоли, за да си припомня коя е истински ценната плячка.
Връщам се на дивана, откъдето гледам рекламата на „Лексус“. Но в действителност вече не следя телевизионните новини, а си припомням какво е да се разхождаш на свобода. Да вървиш из градските улици, да вдъхваш миризмата на жените, с които се разминаваш. Не създадените от химици парфюми в шишенца, а реалния аромат на женската пот или на загрятата от слънцето женска коса. В летни дни имах навика да се присъединявам към тълпата пешеходци, очакващи зелената светлина на светофара. В тъпканицата на многолюдния уличен ъгъл кой би забелязал, че някой се е надвесил, за да помирише косата ти? Коя жена би забелязала, че мъжът зад нея се взира във врата й, концентрирайки се върху пулсиращите местенца, защото знае, че там кожата мирише най-сладко?
Но те не забелязват. Светлината на светофара става зелена. Тълпата тръгва. И заедно с нея тръгва и жената, без да разбере, без да подозира, че ловецът е уловил миризмата й.
— Сгъването на нощницата не означава непременно, че става въпрос за имитатор — каза д-р Лорънс Цукер. — Това е просто демонстрация, че контролира положението. Убиецът парадира с господството си над жертвите. На мястото на престъплението.
— Така правеше и Уорън Хойт — каза Ризоли.
— Както и други убийци. Не е уникална черта за Хирургът.
Д-р Цукер я наблюдаваше със странен, почти хищен блясък в очите. Той беше специалист по криминална психология в Североизточния университет и бостънската полиция често го използваше като консултант. Беше работил с отдел „Убийства“ при разследването на Хирургът преди една година и съставеният от него криминален профил на неизвестния извършител се бе оказал зловещо точен. Понякога Джейн се питаше дали самият Цукер е нормален. Само човек, отблизо запознат с владенията на злото, би могъл да проникне толкова дълбоко в съзнанието на личност като Уорън Хойт. Никога не се беше чувствала комфортно в присъствието на този мъж, чийто потаен, шепнещ глас я караше да се чувства уязвима. Но той беше един от малкото, които разбираха напълно Хойт; може би щеше да разбере и неговия имитатор.
— Не става дума само за сгънатите нощници рече Ризоли. — Има и други подобия. Тази жертва е била завързана с тиксо.
— Това също не е уникално. Гледала ли си телевизионния сериал „Макгайвър“? Там ни показаха хиляда и една възможни употреби на тиксото.
— Влиза нощем през прозореца. Изненадва жертвите в леглото…
— Когато са най-уязвими. Напълно логично време за нападение.
— И единственият разрез на шията.
Цукер сви рамене.
— Безшумен и ефикасен начин за убиване.
— Но събери всичко това на едно място. Сгънатата нощница. Скочът. Методът на влизане, финалният удар…
— И получаваме неизвестен извършител, използващ доста разпространени стратегии. Дори чашката за чай в скута на жертвата… това е вариация на вече правено от серийни изнасилвачи. Те поставят чиния или други съдове върху съпруга. Ако той помръдне, падането на порцелана служи като предупредителен знак за извършителя. Тези стратегии са разпространени, защото вършат работа.
В безпомощността си Джейн извади снимки на мястото на престъплението в Нютън и ги постави върху бюрото му.
— Опитваме се да открием липсваща жена, мистър Цукер. Засега не разполагаме с никакви улики. Дори не искам да мисля какво преживява тя в този момент… ако все още е жива. Затова ги огледайте добре. Кажете ми нещо повече за този извършител. Кажете как можем да го намерим. Как можем да я намерим.