— Просто не мога да отделя повече време за това — обясни тя. — Знаеш как е.
Щом се върна на бюрото си, Ризоли се фокусира върху събралата се документация. Най-горе беше папката за Мъжа от самолета, чиято самоличност оставаше неизвестна и чието раздробено тяло все още лежеше непотърсено в сградата на съдебните лекари. Прекалено дълго не беше обръщала нужното внимание на тази жертва. Но дори сега, докато отваряше папката и преглеждаше снимките от аутопсията, продължаваше да мисли за семейство Йегър и за мъжа, по чиито дрехи бе полепнал косъм от труп. Прегледа графика на приземяванията и излитанията на реактивните самолети на летище „Логан“, но в съзнанието си виждаше лицето на Гейл Йегър, която се усмихваше от снимката върху скрина. Спомни си галерията от женски снимки, които бяха залепили по стената на конферентната зала преди една година, по време на разследването на случая на Хирургът. Онези жени също се усмихваха, лицата им бяха уловени в момент, когато са били все още топла плът, когато животът все още е блестял в очите им. Не можеше да мисли за Гейл Йегър, без да се сети за мъртвите, които бяха минали покрай нея.
Питаше се дали Гейл не беше вече сред тях.
Пейджърът й завибрира, бръмченето от колана й подейства като електрически удар. Това беше предупреждение за откритие, което щеше да преобърне деня й. Младата жена взе телефона.
Миг по-късно излетя от сградата.
5
Кучето беше жълт лабрадор, възбуден почти до истерия от стоящите наблизо полицаи. Той подскачаше и лаеше, опъвайки до скъсване каишката, с която беше завързан за едно дърво. Собственикът му, жилест мъж на средна възраст в спортни шорти, седеше наблизо върху голям камък, отпуснал глава в дланите си, без да се интересува от опитите на кучето да привлече вниманието му.
— Името на собственика е Пол Вандерслут. Живее на улица „Ривър“, само на една миля оттук — каза патрулиращият полицай Грегъри Дауд, който беше отцепил мястото и вече беше описал полукръг с полицейска лента, закрепена за дърветата.
Намираха се на края на общинското игрище за голф, срещу горите на резервата „Стоуни брук“, който граничеше с игрището. Разположен в южния връх на границите на град Бостън, този резерват беше заобиколен от море от предградия. Но 475-те акра на „Стоуни брук“ представляваха неравен пейзаж от залесени хълмове и долини, голи каменисти участъци и блата, скрити сред папур. През зимата скиори изследваха десетте мили трасета в парка; през лятото там намираха възможност за джогинг сред спокойна обстановка.
Както беше направил и мистър Вандерслут, докато кучето му го беше завело до онова, което лежеше между дърветата.
— Казва, че идвал да извежда кучето си тук всеки следобед — поясни полицай Дауд. — Обикновено поемал по пътеката покрай „Ийст баундъри роуд“, през гората, после завивал назад, покрай вътрешния край на игрището за голф. Разстоянието е около четири мили. Но днес кучето се отделило от него. Вървели по пътеката, когато лабрадорът поел на запад, в гората, и не искал да се върне. Вандерслут тръгнал да го гони. Практически се спънал в тялото. — Дауд погледна към мъжа, който продължаваше да седи на камъка. — Обадил се на 911.
— Мобилен телефон ли е използвал?
— Не, госпожо. Отишъл до една телефонна будка в „Томпсън сентър“. Аз пристигнах тук към два и двайсет. Внимавах да не докосна нещо. Но влязох в гората достатъчно близо, за да потвърдя, че става дума за тяло. На около четирийсет и пет метра навътре. Вече усещах миризмата му. А след около още четирийсет и пет метра го видях. Веднага се върнах и отцепих района. Затворих и двата края на пътеката „Баундъри роуд“.
— А кога пристигнаха останалите?
— Детектив Слийпър и детектив Кроу дойдоха към три. Съдебният лекар пристигна към три и трийсет. — Направи пауза. — Нямах представа, че ще дойдете и вие.
— Д-р Айлс ме извика. Предполагам, засега всички сме паркирали на игрището за голф?
— Детектив Слийпър нареди така. Не иска никакви превозни средства да се виждат откъм „Енекинг паркуей“. Това ще ни защити от публичното внимание.
— Появиха ли се представители на медиите?
— Не, госпожо. Внимавах да не съобщавам за случилото се по радиостанцията. Вместо това използвах телефонната кабина на улицата.
— Добре. Може да имаме късмет и те да не се появят изобщо.
— О-ха — възкликна Дауд. — Възможно ли е да пристига първият чакал?