— Мислиш да използваш Luma-lite ли?
— Ще имаме нужда от ултравиолетова светлина, за да го видим.
— Какво търсиш?
Джейн се обърна отново към стената.
— Д-р Йегър е седял тук, когато е умрял. Нашият неизвестен извършител го е домъкнал от спалнята. Подпрял го е на стената, с лице към центъра на стаята.
— Добре.
— Защо го е поставил тук? Защо е положил всички тези усилия, докато жертвата е била все още жива? Трябва да има причина.
— Каква причина?
— Бил е сложен тук, за да наблюдава нещо. За да бъде свидетел на онова, което е ставало в тази стая.
Най-после по лицето на Корсак се изписа ужас, ужас, причинен от разбиране. Той се загледа в стената, до която бе седял д-р Йегър, принуден да бъде зрител на драма на ужаса.
— О, боже! — изохка той. — Мисис Йегър.
2
Ризоли се прибра вкъщи с пицата, която купи от близката пицария, и измъкна една остаряла маруля от дъното на кутията за зеленчуци в хладилника си. Отдели увехналите листа, докато стигна до сърцевината, която що-годе ставаше за ядене. Стана бледа и неапетитна салата, която изяде единствено от чувство за дълг, а не за удоволствие. Нямаше време за удоволствия; ядеше единствено, за да си осигури гориво за предстоящата нощ, нощ, която определено не очакваше с радост.
След като изяде няколко хапки, отмести чинията и се взря в ярките доматени петна по нея. „Кошмарите те обземат пак — помисли си тя. — Мислеше се за имунизирана, за достатъчно силна, за достатъчно безстрастна, за да живееш с тях. При това знаеш как да си играеш ролята, как да се преструваш, за да заблудиш всички. Но тези лица остават с теб. Очите на мъртвите.“
Беше ли Гейл Йегър сред тях?
Сведе поглед към дланите си, към еднаквите белези върху двете длани, като заздравели рани от разпятие. Винаги, когато времето застудеше и станете влажно, дланите я боляха — отмъстително напомняне за онова, което й беше причинил Уорън Хойт преди една година, в деня, в който проби плътта й със своите остриета. В деня, който си бе помислила, че ще бъде последният в земния й път. Старите рани я заболяха, но този път не можеше да обвинява за това времето. Не, сега причината беше онова, което беше видяла днес в Нютън. Сгънатата нощница. Ветрилообразната шарка на стената, изрисувана с кръв. Беше влязла в стая, чийто въздух беше натежал от ужас и беше усетила спотайващото се присъствие на Уорън Хойт.
Това беше невъзможно, разбира се. Хойт беше в затвора, точно където му беше мястото. Въпреки всичко тя седеше тук, смразена от спомена за онази къща в Нютън, защото ужасът й се бе сторил толкова познат.
Изкушаваше се да се обади на Томас Мур, с когото бе работила по случая Хойт. Той познаваше подробностите също така добре, като нея, и разбираше колко устойчив беше страхът, който Хойт бе изплел като мрежа около всички тях. Но след като Мур се бе оженил, животът го беше отдалечил от Ризоли. Именно новооткритото от него щастие ги отчуждаваше. Щастливите хора са си самодостатъчни; те дишат различен въздух и са подвластни на други закони на гравитацията. Дори Мур да не си даваше сметка за промяната между тях, Джейн я усещаше и скърбеше за загубата, макар да се срамуваше, че му завижда, задето е щастлив. Срамуваше се и от ревността си към жената, покорила сърцето на Мур. Преди няколко дена беше получила пощенската му картичка от Лондон, където двамата с Катрин бяха отишли да прекарат отпуската си. Беше кратък поздрав, надраскан набързо на гърба на картичка-сувенир от музея на Скотланд Ярд, само няколко думи, известяващи, че престоят им е приятен и всичко в техния свят е наред. Сега, като се замисли за написаното, преливащо от жизнерадост и оптимизъм, Ризоли разбра, че не би могла да го смущава със случая; не можеше да върне призрака на Уорън Хойт обратно в живота им.
Стоя известно време, заслушана в звуците от движещите се по улицата долу коли, които сякаш подчертаваха още повече тишината в апартамента й. Младата жена огледа пестеливо мебелираната дневна, голите стени, по които все още не беше окачила нито една снимка. Единствената украса, ако изобщо можеше да бъде наречена така, беше картата на града, закрепена на стената над масата за хранене. Преди една година картата беше набучена с цветни кабарчета, отбелязващи убийствата на Хирургът. Джейн беше толкова изгладняла за признание, жадуваше колегите й да забележат, че е равна на тях, че бе живяла и дишала с всеки миг от преследването. Дори у дома се беше хранила пред мрачната гледка на следите на убиеца.