Гледката беше спокойна, пасторална — приятна промяна след случилото се през нощта. Най-после позволи на умората да достигне до съзнанието му. Господи, колко изтощен беше. Почти не беше спал през последните дни.
— Люси има твоя талант за картите — вдигна към него усмихнатото си лице Флора, когато той влезе при тях. — Вече знае всички правила, а играем едва от десет минути.
— Има добър учител — отвърна Адам и се отпусна на един стол до нея, като я гледаше с любов. — Обясни и на мен и аз ще се постарая да направя така, че и за двете ви да стане по-трудно да спечелите.
Играха още половин час, докато от кухнята нахлуваше уханието от приготвящата се закуска. Очевидното щастие на Люси доставяше истинско удоволствие на Флора и Адам, а всеки от двамата усещаше ясно близкото присъствие на другия.
Очите им се срещаха над картите и те се усмихваха топло, интимно. А когато говореха, гласовете им звучаха тихо, задушевно. Частният вагон на младия мъж ги отделяше от останалия свят, защитаваше ги от нежелани компаньони, от показния блясък на висшето общество. Бяха изолирани, бяха като малко семейство. Непрестанният брътвеж на Люси звучеше като музика в ушите им.
— Радвам се, че се връщам в ранчото — каза Адам, докато Люси обясняваше картите на куклата Дий-Дий, гласът му казваше много повече, отколкото думите. — Никога не съм имал истинско семейство.
Очите му я гледаха нежно.
— А аз никога не съм имала семейство — прошепна младата жена.
Усмивката му беше пълна с обещания за безоблачно щастие.
— Вече имаш.
През същата нощ, когато Люси заспа, а мисис Ричардс и Хенри се оттеглиха, когато единственият звук, който се чуваше в тапицираната с плюш дневна беше ритмичното потропване на колелата, Адам погледна към седящата срещу него Флора и каза тихо:
— Започнах да гледам часовника още докато вечеряхме. Знаеш ли колко време е минало откакто спах с теб?
Младата жена кимна, внезапно останала без глас, чувствайки остро близостта му, обезпокоена от собственото си силно желание. Бяха сами и в същото време не бяха сами, а той й действаше толкова възбуждащо. Жегата беше голяма. Адам беше бос, облечен по домашному с бежови ленени панталони и бяла риза. Косата му беше хваната отзад.
— Да не би да се притесняваш от… — посочи с глава към затворената врата на спалнята той, — …от близостта на стаите?
Тя поклати глава и прошепна:
— Малко.
Вълнението й беше очевидно.
— Никой няма да… ни пречи — каза тихо младият мъж.
— Заповед ли си дал?
Тя почервеня при мисълта, че любовта им може би беше станала предмет на обсъждане.
— Не.
А след малко добави:
— Досега не съм те виждал в този нюанс на синьото. Роклята ти е прекрасна.
— Сара ми я купи. Каза, че мъжете обичали синия цвят.
Бузите й порозовяха още повече.
— Не я носих тази вечер, защото… заради… искам да кажа… не бях…
Тя спря да говори, очевидно смутена и сведе очи под мекия изпитателен поглед на Адам.
— Нещо променило ли се е оттогава — попита нежно той.
Тя кимна и погледна към него, а когато заговори, гласът й потрепваше:
— Повече няма да играем, нали? Никакви флиртове, никакви връзки, започнали през лятото и приключени в началото на есента. Внезапно вече не се чувствам сигурна в…
— …доживотното ни обричане един на друг ли?
Той говореше внимателно, с умишлено безизразен глас.
— Откакто се помня все пътувам, Адам, — каза с тънък гласец тя. — Никога не съм се задържала дълго на едно място.
Флора несъзнателно мачкаше плата на роклята си.
— Какво ще стане, ако моите изследвания, новите култури, пътуването започнат да ми липсват?
— Защо тогава да не пътуваме заедно?
Той говореше привидно спокойно, но я наблюдаваше напрегнато — вече бе имал съпруга, която предпочиташе да пътува сама.
Неспокойните пръсти на Флора спряха несъзнателното си движение.
— Няма ли да имаш нищо против?
Младият мъж се усмихна.
— Дори би ми доставяло удоволствие. Само че може би не веднага, — добави той, — защото Нед Сторхъм за известно време ще се превърне в ужасен проблем, но след няколко месеца, най-много година, един от двама ни ще победи и тогава ще можеш да ме заведеш където пожелаеш.
— Толкова те обичам…
Очите й се напълниха със сълзи.
— Мислех, че ще искаш да…
— …се откажеш от всичко ли?
Той бавно поклати глава.
— Защо да те променям, когато се влюбих в силната, неукротима, талантлива жена, прекарала голяма част от живота си в опити да разбере връзката, съществуваща между всички хора на земята. Не се променяй. Просто ми дай възможност да взема участие в приключенията ти.