Стаята на Адам, в ярък контраст с тази на жена му, разполагаше само с едно бюро с огледална лицева част, с кожен диван край камината, с килим в дискретен морскосин и винен цвят и с легло. Почти спартанска стая, лишена от индивидуалност — или може би с прекалено ярка индивидуалност.
Ако съвместимостта на двама души можеше да се установи чрез сравняване на вкусовете им, то Флора искрено се чудеше как бракът на Адам беше оцелял толкова дълго при такъв контраст в характерите.
— Ела да видиш ножовете на татко — започна да я придумва Люси, като прекъсна разсъжденията на гостенката си и без да я изчака се запъти към вратата на тоалетната стая.
Миг по-късно момиченцето вече отваряше вратичките на един от вградените гардероби, заемащи две от стените на тясното помещение. Адам Сер беше предаден. Наредени на полиците или закачени на медни куки, пред очите й се изпречи истинска войска от разноцветни декорирани ножници, съхраняващи десетки ножове. Големи, малки, обикновени, богато украсени, с кокалени или бронзови дръжки — смъртоносна колекция от прекрасни образци на индиански занаятчии.
— Колко впечатляващо — възкликна Флора, силно поразена от тази сееща смърт изложба, всеки екземпляр от която беше истински.
Това нямаше нищо общо с изложена под стъклата на някой музей сбирка.
— Това тук също е хубаво — продължи Люси и се насочи към другия гардероб. — Мама казва, че са варварски, но ние с татко ги харесваме.
Още две врати се разтвориха и пред смаяния поглед на младата жена се появиха кожени дрехи, украсени с ресни, мъниста, пера, кожа с косъма. Върху пода бяха наредени богато декорирани мокасини. Окачените облекла бяха изработени от бледа, почти бяла или масленожълтеникава кожа, мека като тежка коприна и бяха украсени с хермелинови или вълчи опашки, кожени ресни, красиви картини от мъниста по ръкавите и рамената на ризите, които се спускаха върху кожени панталони с ресни. Очевидно Адам Сер се гордееше с индианския си произход.
— Красиви са — отвърна Флора, снишила глас пред цялото това великолепие.
Разбираше, че за да се създаде нещо толкова съвършено много сръчни ръце бяха работили в продължение на доста време.
— А това е татковият дух — заяви Люси и посочи към стилизирания образ на вълк, издълбан върху парченце дърво, прикрепено към предницата на една риза. — Ето го и тук — добави тя, като издърпа ръкава, с изобразен от мъниста върху му образ на черен вълк върху червен фон. — Неговият народ го нарича Тсе-дитсира-тси.
Нямаше съмнение, че това беше шипящият език на абсароките.
— Това означава „опасният вълк“. А татко е толкова мил, въпреки че мама не винаги мислеше така.
И Люси въздъхна като голям човек, нещо наистина необичайно за толкова малко дете.
— Мама все викаше на татко. Въпреки че тя самата ми казваше, че дамите не трябва да повишават глас, тя крещеше много често. Татко казваше, че така става ан-ти-па-тич-на — пребори се с успех с дългата дума момиченцето.
Тя очевидно беше нещо ново в тригодишния й речник.
— Радвам се, че не ме покани да отида с нея в Париж, защото Монтана ми харесва повече.
Тези разкрития, които детето споделяше с покоряваща невинност, караха Флора да се чувства неудобно, струваше й се че воайорства в интимните отношения на семейството. За миг не знаеше какво да отговори. Въпреки че се срамуваше от този факт, тя в същото време изпита истинско щастие при напомнянето, че Адам и съпругата му не са изпитвали особена любов един към друг.
— Много се радвам, че Монтана ти харесва — отвърна тя, умишлено насочвайки разговора към по-неутрална тема. — Двамата с баща ми мислим, че тук земята е наистина много красива. А сега нека да потърсим камшика ти — предложи младата жена, — така че да можем да излезем и да се поразходим с Бърди. Тя сигурно вече е започнала да се чуди какво ли ни се е случило.
— Ще използвам един от татковите — заяви внезапно Люси с типичната за Адам решителност. — А после ще ти покажа къде живеят братовчедите на татко, когато идват в ранчото.
На свечеряване мисис О’Брайън влезе във всекидневната, където Флора и баща й играеха на някаква детска игра на карти с Люси.
— Страхувам се, че Адам все още не се е върнал — обяви тя, извинявайки се за все още продължаващото му отсъствие, — така че няма да го чакаме за вечеря. Но той непременно ще бъде тук тази нощ — добави уверено тя, докато отваряше вратата към трапезарията. — Щом е казал, че ще се върне във вторник, значи наистина ще се върне във вторник. За десерт има боровинков пай, Люси — продължи тя, наблюдавайки момиченцето, което беше свило единия си крак върху ръба на бродирания стол, — но първо трябва да ядеш от зеленчуците. Готвачката е сготвила специално за теб пресен грах, защото знае, че го обичаш.