— Искам розова лимонада, татко! — възкликна момиченцето. — По-бързо, по-бързо, тя се отдалечава!
Всички се бяха настанили в малката всекидневна, чиито прозорци бяха широко отворени с надеждата това да намали голямата августовска жега и наблюдаваха блъсканицата по перона.
Адам отиде до прозореца и извика продавачката.
— Искам една голяма чаша, татко. Много обичам розовата лимонада — продължаваше да го увещава Люси.
Адам се усмихна, плати една голяма чаша с въпросната течност и я подаде на дъщеря си.
— Гледай! Има дори парченца лед. Така е още по-добре.
И момиченцето отпи голяма глътка. След още няколко хвалебствени коментара, Адам също опита от лимонадата. Флора отклони с усмивка поканата да отпие на свой ред, като посочи към чашата с леден чай, която мисис Ричардс току-що й беше донесла.
На здрачаване вече бяха излезли от гарата, от града, от околностите му и пътуваха отново насред дивата пустош, като се наслаждаваха на прекрасния, непрекъснато менящ се пейзаж докато вечеряха.
Малко след като приключиха с яденето, Люси повърна. Адам се притесни много, въпреки че външно не показа това и се опитваше да се успокои с мисълта, че тя сигурно беше яла нещо, което не й понася. Той обаче знаеше колко опасни са летните трески, особено за деца и стари хора. Отнесе Люси в спалнята й, сложи я в леглото и седна до нея, като хвана ръката й. Искаше му се да са по-близо до дома им, където въздухът беше чист и прохладен, макар да знаеше, че трябва да пътуват още шест дни, докато стигнат до тяхната долина.
По молба на момиченцето Флора прочете една приказка. Гласът на детето се беше превърнал в едва доловим шепот — смайващ контраст за тези, които познаваха нормалния й енергичен тон. Тя лежеше бледа и неподвижна в леглото си, черните й очи гледаха апатично, малката й ръчичка стоеше отпусната в дланта на баща й.
— Толкова съм жадна, татко — прошепна тя.
Всеки път обаче, когато й дадяха вода, тя я повръщаше почти веднага и на мръкване беше вече толкова безсилна, че не можеше да вдигне глава. Пулсът й беше отслабнал, кожата й беше студена, силни спазми парализираха от време на време крайниците й. Тя вече почти не отваряше очи, а кожата й беше суха, показател за общото изсушаване на тялото.
Адам стоеше до леглото, ужасен от невероятно бързото влошаване на състоянието на Люси, от необичайната й отпадналост.
— Трябва да спрем влака — каза с нетърпящ възражение глас той.
Стомахът му се беше свил на топка от страх.
— Имаме нужда от лекар.
— Ще накарам Хенри да съобщи на машиниста — каза Флора и стана от стола си до другия край на леглото.
Излезе почти тичешком от стаята, за да търси Хенри. Не беше посмяла да изкаже на глас подозренията си. Всички симптоми обаче показваха, че това е холера, а Адам и така вече беше полудял от тревога.
— Скоро ще намерим лекар — измърмори той, като погали нежно челото на дъщеря си.
Студенината му го накара да изтръпне.
— Татко е тук, до теб, лекарят ще знае, какво да направи, почти пристигнахме…
Гласът му се превърна в шепот.
— А после се прибираме в къщи…
Когато няколко минути по-късно Хенри се появи на вратата, младият мъж вдигна глава и попита притеснено:
— Колко остава?
— Четиридесет мили. Машинистът телеграфира лекарят да ни чака на гарата. Остава още половин час — отвърна със симпатия Хенри.
Той също беше разпознал холерата — беше се сблъсквал с нея прекалено често по време на дългогодишните си пътувания.
Адам кимна. Вниманието му веднага се насочи отново към дъщеря му — беше забравил всичко друго, освен страха за живота й. Драстичната промяна в състоянието й го ужасяваше и, навел глава, той безмълвно се молеше на Онзи, Който Беше Създал Всичко и молеше духовете да го чуят, макар и да се намираше в толкова далечни земи.
„Нуждая се от помощта ти, Ах-бадт-дадт-деах, и от силата ти, за да спасиш детето ми. Тя е моето слънчице и щастие, сладката надежда на живота ми. Моля те, чуй ме през тази нощ, изпрати ми помощта си. Тя е толкова малка“ — шепнеше той.
Адам си спомняше ясно, като че беше днес, невероятната радост, която беше изпитал, когато бе поел за първи път дъщеря си в ръце. Клауди му я беше донесла само минути след раждането й и беше казала:
— Сега вече тя е ваша, господин графе. Заедно ще се погрижим да бъде щастлива, нали?
Очите на Люси бяха широко отворени и тя го гледаше през полупрозрачната белезникава пелена, която ги покриваше с толкова сериозен и замислен вид, че младият мъж си помисли, че може би беше разбрала думите на Клауди. И тогава той прошепна на розовобузестото бебе:
— Добре дошла в долината Аспен, Люси Сер. А Клауди не е права. Ти ще ни направиш щастливи.