По време на вечерята във вигвама на Адам, тази вечер цареше празнично настроение. Храната беше приготвена от многобройните му роднини. Разговорът се въртеше предимно около предстоящия лов на бизони и Флора успяваше да разбере голяма част от това, което се говореше, а останалото й превеждаше Адам. Баща й, както и Алън, и Дъглас, също бяха станали доста компетентни и тя разполагаше с доста помощници, когато искаше на свой ред да каже нещо.
Компанията включваше и няколко жени — братовчедки, лели, съпруги на мъжката част от присъстващите. С верния усет на влюбена жена забелязваше всеки поглед или усмивка, разменяни между Адам и една хубава млада индианка. Очевидно имаше нещо в миналото им, което ги свързваше, вероятно случайна близост помежду им. Припомняха си с много шеги за юношеството, прекарано заедно.
Името й беше Пролетна Лилия. Тя очевидно беше вдовица, а децата й като че бяха от специално значение за Адам.
Флора полагаше усилия да прикрие ревността си по време на дългата вечеря. Адам трябваше да се справя с доста сериозни проблеми и не трябваше да го занимава с дребнавата си ревност. Не трябваше да му създава допълнителни трудности и да се държи като избухливо дете. Заплахата от Нед Сторхъм висеше като Дамоклиев меч над главите им, а разводът с Изолда щеше да бъде истинско изпитание за търпението и богатството му. Затова трябваше да се справи с ревността си като възрастен човек. Адам я обичаше. Какво значение имаше, че те като че се познаваха доста добре с Пролетна Лилия? Той също като нея имаше право на свое минало. Това беше разумно разрешение на въпроса. Като на голям човек. Справедливо.
Неведнъж обаче по време на вечерята усмивката на Флора ставаше изкуствена. Въпреки опитите си да се контролира, недоволството й ставаше явно, когато Пролетна Лилия се приближаваше прекалено много, или пък се усмихваше прекалено интимно, или пък когато двамата се връщаха към общи спомени. А когато младата индианка си тръгна, Адам я целуна шумно по бузата, а тя му хвърли изкусителен поглед.
И естествено си тръгна последна. „Сигурно би предпочела да остане с Адам“ — мислеше гневно Флора. Което и каза с доста разгорещен тон веднага след като останаха сами.
Адам хвърли поглед към заспалата върху купчина кожи в един ъгъл на вигвама Люси, хвана здраво за китката младата жена и я дръпна към изхода. Тъй като поради жегата покривалото, което служеше за врата стоеше постоянно отворено, той я помъкна към брега на реката извън лагера, тъй като не искаше съседите да станат свидетели на спора им.
— Тя е влюбена в теб, нали? — изсъска Флора, като се опитваше да измъкне ръката си.
Разсъжденията на „зряла жена“ бяха забравени.
— Приятели сме — избоботи тихо той, като оглеждаше съседните колиби.
Беше все още рано — никой освен децата не спеше.
Направи й впечатление, че не трябваше да уточнява за коя жена ставаше дума. „Дявол да го вземе!“ — помисли гневно тя. Разбираше прекрасно за кого говори.
— Предполагам, че имаш доста приятелки тук — отвърна ядосано тя. — И всички те чакат само да дойдеш в летния лагер, за да те прелъстят. Пролетна Лилия твоята любимка ли е?
— Така е — съгласи се той, но нямаше намерение да изравя томахавката на войната с Флора.
Вместо това я прегърна.
— Защото беше жена на брат ми — обясни той, като крачеше в мрака, без да изпуска съпротивляващата се Флора.
— Тя не би имала нищо против да бъде и нещо повече, можеш да ми вярваш — възрази възбудено младата жена, като не се отказваше от опитите си да се освободи. — Видях как ти се усмихна, преди да си тръгне.
— Напълно съм способен да кажа „не“.
Вече бяха отминали и последните колиби, така че Адам отново говореше с нормален глас.
— Значи вече ти е предложила? — възкликна Флора. — „Вземи ме, по дяволите, вземи ме веднага!“
— Съжалявам.
Гласът му беше нещо средно между ръмжене и мъркане. Той продължаваше да я води към реката.
— Ей сега ще разясним някои от недоразуменията си — рече натъртено той. — Като започнем с ненужната ревност. Откакто те познавам дори не съм погледнал друга жена.
— Точно така. А как би определил целувката, която залепи на бузата на Пролетна Лилия, когато тя си тръгна?
— Любезност.
— Сигурна съм, че е оценила учтивостта ти — отвърна хапливо Флора. — Доколко любезен възнамеряваш да бъдеш към другите жени, стремящи се към твоето благоволение? Още утре можеш да ме отведеш в ранчото си. Поне там няма да се налага да гледам копнежа в очите им.
Реката, към която се приближаваха, проблясваше на лунната светлина. Лекият нощен ветрец шумеше сред растителността по бреговете й. Без да отговаря, Адам я поведе към възвишението пред тях и щом стигнаха на върха му, се загледа за миг в сребърната лента, движеща се на запад.